Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Когато беше изморена, всичко се смесваше – Камила, Томас, детството, Зала – и я стягаше през гърдите и челото като колан. Усещането беше толкова осезаемо, че тя се задъхваше. Сега отвън се чуваше музика, някой настройваше китара. Изпъна тяло и погледна през прозореца. Поток от хора се вливаше и изливаше от входа на търговски център „Паладиум“. На голяма бяла сцена вдясно течеше подготовка за концерт. Може би отново беше събота, или някакъв празник, все тая. Къде беше Паулина? С игурно на някоя от безкрайните си разходки из града. В опит да се разсее, Лисбет провери пощенската си кутия.

Нямаше съобщения от Републиката на хакерите, както се беше надявала. Въпросите, които зададе по-рано през деня, си стояха без отговор. За сметка на това беше получила няколко криптирани документа от Микаел и въпреки всичко се усмихна леко. Значи най-накрая си прегледал материала си, помисли си Лисбет. Но не, файловете нямаха нищо общо с Кузнецов и лъжите му. Бяха по-скоро... какво, наистина? Безкрайни редове от цифри и букви, XY, 11, 12, 13, 19... Изглежда, беше ДНК секвенция, но на кого и какво? Лисбет прегледа документите, към които беше приложен и доклад от аутопсия. Явно ставаше дума за мъж, който, според радиовъглеродния анализ, беше между петдесет и четири и петдесет и шест годишен. П роизлизаше някъде от южните части на Централна Азия. Имаше ампутирани пръсти на ръцете и краката и беше изнемощял и алкохолизиран. Изглежда, беше умрял от натравяне със зопиклон и декстропропоксифен.

Микаел пишеше:

Ако наистина си почиваш и не вършиш глупости, може би ще можеш да опиташ да разбереш кой е това. Полицията не разполага с име или с каквото и да е. Съвестен съдебен лекар на име Фредрика Нюман смята, че е възможно да е бил убит. Намерен е до едно дърво в „Тантолунден“ на петнайсети август. Пращам ти ДНК анализ – автозомен – и разни други неща – резултати от анализ на въглерод-13, космен анализ, както и снимка на бележка, писана на ръка от мъжа. (Да, това е моят номер.)

Как ли пък не, измърмори тя. Смятам да изляза, да открия Паулина и да се напия, или каквото и да е, но не и да обсъждам ДНК анализи с разни патолози.

Но и този път не излезе, защото след малко чу стъпките на Паулина в коридора. Извади две малки бутилки шампанско от минибара и разпери ръце в храбър опит да не изглежда толкова fucked up .

Разбира се, цялата идея беше откачена. Но Микаел се чувстваше самотен и унил, откакто Катрин каза, че трябва да се прибере, за да се погрижи за котката и цветята. Чувството да бъде изместен от някакви цветя беше фантастично. След като ѝ махна за сбогом от пристанището, Микаел се върна у дома и отново се обади на Фредрика Нюман.

Заяви, че има позната, реномиран генетик, която може би ще успее да извлече нещо повече от ДНК анализите. Фредрика, разбира се, поиска да узнае коя е тя и каква е насочеността ѝ. Той отвърна, че е професор в Лондон, изключително целеустремена, и че специализира в човешкия произход. Това беше чиста измислица, разбира се. Но беше вярно, че Лисбет се справя блестящо с ДНК анализи. Беше правила амбициозни опити да разбере защо семейството ѝ е толкова генетически екстремно. Не ставаше дума само за бащата, интелигентния и зъл Зала. Доведеният брат на Лисбет, Роналд Нидерман, беше изключително силен и не изпитваше болка. С амата тя пък имаше невероятна фотографска памет. Редица хора в рода им притежаваха редки качества и въпреки че Микаел нямаше представа какво е открила, знаеше, че за нула време бе успяла да изучи научната методика.

След известни преговори с Фредрика Нюман получи материалите по случая и ги изпрати на Лисбет. В действителност не вярваше особено, че от това ще излезе нещо, може би просто търсеше контакт с нея, пък да става каквото ще.

Загледа се към морето. В ятърът се беше засилил и последните останали на плажа хора си събираха нещата. Микаел потъна в размисли.

Какво се случваше с Катрин? Само за няколко дни се бяха сближили толкова, че бе решил... какво? Че са един за друг? Глупости. Двамата бяха като деня и нощта. Трябваше да я остави и да се обади на Ерика. Да я компенсира за това, че беше отложил статията си, създавайки ѝ грижи около изготвянето на новия брой. Взе телефона си и позвъни – на Катрин. Просто така се получи, и първоначално разговорът продължи така, както беше завършил предишният, сковано и колебливо. После тя каза:

– Извинявай.

– За какво?

– Че си тръгнах.

– Никое цвете не бива да умира заради мен.