Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– И просякът ти е напомнил за тях.

– Сякаш отново се върнах там.

– Съжалявам – каза Микаел.

– Каквото, такова. Вече доста време успявам да живея с това.

– Не знам дали това ще помогне, но онзи мъж не е бил наркоман. Не е взимал дори хапчета.

– Във всеки случай изглеждаше като такъв – отговори тя. – Беше също толкова отчаян.

– С ъдебната лекарка мисли, че е бил убит – продължи Микаел със съвсем друга интонация, като че ли вече забравил историята ѝ.

Катрин се почувства наранена, или просто изморена от самата себе си, и каза, че има нужда да излезе за малко. Микаел направи вял опит да я спре, но очевидно умът му вече беше другаде.

Когато прекрачи прага, тя се обърна и видя, че той звъни по телефона. И тогава реши, че не е необходимо да му разказва всичко, можеше да проучи нещата и сама.

24 и 25 АВГУСТ

Ян Бублански, вечният съмняващ се, в момента се съмняваше дали е заслужил обяд. Може би просто трябваше да си вземе сандвич от машината в коридора и да продължи да работи. В същност и сандвичът не беше добър вариант, трябваше да яде салата, или да не яде изобщо. Беше качил килограми по време на почивката в Тел Авив – беше там с годеницата си Фара Шариф. О свен това косата му беше оредяла още повече, но нищо не можеше да се направи по въпроса, така че нямаше защо да го мисли. Вместо това се съсредоточи върху работата си и се зачете в един протокол от разпит – зле написан – и едно криминалистично изследване – зле проведено – и може би мислите му се бяха зареяли, защото когато му се обади Микаел Блумквист, Бублански вдигна слушалката и съвсем искрено каза:

– Я, Микаел, тъкмо си мислех за теб.

Но може би в действителност се бе замислил за Лисбет Саландер, или просто така му се струваше.

– Как си? – продължи той.

– Ами добре, въпреки всичко.

– Добре го каза. Почнало е да ми писва от безпроблемно щастливите хора. Успяваш ли да поразпуснеш?

– В момента опитвам.

– Явно не ти се получава, щом звъниш на мен. С тава дума за твоето момиче, разбира се?

– Никога не е била моето момиче – каза Микаел.

– Знам, знам. От всички хора на света тя най-малко е нечие момиче. Малко като паднал ангел в рая, нали? Не служи и не принадлежи никому.

– Не мога да си обясня как така си станал полицай, Ян.

– Равинът ми казва, че трябва да се пенсионирам. И все пак, чувал ли си я?

– Казва, че стои настрана и не върши глупости. Към момента даже ѝ вярвам.

– Това ме радва. Не ми харесва, че от „Свавелшьо“ я търсят – каза той.

– Нито на мен.

– Предложихме ѝ защита, разбира се.

– Чух за това.

– Чу ли също, че тя отказа и оттогава ни вест, ни кост?

– Ами, да...

– Но...

– Но нищо – продължи Микаел. – Успокоява ме това, че тя най-добре от всички знае как да се предпази.

– Имаш предвид от подслушване и такива работи – каза той.

– Във всеки случай не може да бъде проследена чрез базова станция или по айпи адрес.

– И това е нещо. Остава да чакаме.

– Така е. Исках да те помоля за услуга по съвсем друг въпрос.

– Слушам.

– Ханс Фасте е начело на едно разследване, за което, изглежда, не си дава много зор.

– При него това често е за предпочитане.

– Хм, да, може и така да е. С тава дума за един просяк, който според съдебния лекар Фредрика Нюман е бил убит.

Микаел му разказа за случая, след което Бублански излезе от кабинета си, взе си два сандвича със сирене и една вафла от машината в коридора и се обади на колегата си, криминален инспектор Соня Мудиг. Катрин си сложи градинарска ръкавица, която допреди това лежеше захвърлена в тревата, и започна да плеви копривата, поникнала под френското грозде на Микаел. Щом вдигна поглед, видя мъж с дънково яке, конска опашка и широка, леко заплашителна фигура да се отдалечава към морето. Тя обаче не му обърна особено внимание. Мислите ѝ продължаваха да се въртят все така неспокойно в главата ѝ.

Сигурно беше вярно, че просякът от Марияториет не беше съвсем като наркоманите от Фрийк С трит. Но тя беше убедена, че идваше от същата част на света и че е попадал в ръцете на същите небрежни лекари. Спомняше си ампутираните му пръсти и характерната походка, сякаш няма опора под краката. Спомняше си силната му хватка и думите:

– I know something horrible about Johannes Forsell . [18] Знам нещо ужасно за Йоханес Форшел. (Англ.) – Б. пр

Беше сигурна, че ще чуе още от познатия бълвоч, който заливаше пощата ѝ всеки ден, в комбинация с омраза към самата нея, а освен това се изплаши, че просякът може да прибегне до насилие. Но точно когато ужасът я парализира напълно, мъжът пусна ръката ѝ и продължи с тъжна интонация: