Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Така ли?

Катрин чу любопитството в гласа ѝ.

– Да, той ми се нахвърли.

– Извинявай, с кого говоря?

– Катрин, приятелката на Микаел.

– И какво се случи?

– Вървях по Марияториет, а той тръгна срещу мен и се разкрещя.

– Какво искаше?

Съжали, че го е споменала. Ужасното усещане се върна, като студен полъх от миналото.

– Искаше да каже нещо за Йоханес Форшел.

– Министърът на отбраната?

– Предполагам, че е искал да го оплюе като всички останали. Но се махнах оттам възможно най-бързо.

– Доби ли някаква представа откъде би могъл да идва?

Катрин си помисли, че много добре знае отговора.

– Нямам представа – каза тя. – За какъв анализ става дума?

– Най-добре да говоря за това направо с Микаел.

– Да, най-добре. Ще му кажа да ти се обади.

Затвори и усети как отново я обзема страх. С помни си просяка, седнал на колене до статуята на Марияториет. Когато го видя, изпита усещане за дежа вю, сякаш се беше върнала по време на пътешествията от детството си. Може би му се бе усмихнала нервно, така както едно време се усмихваше на всички опърпани бедняци. Във всеки случай мъжът явно забеляза, че и тя го е забелязала. Скочи на крака, грабна клона, който лежеше до него, и се затича към нея, крещейки:

– Famous lady, famous lady!

Изненада се, че мъжът я разпозна. Когато той се приближи, Катрин видя отрязаните му пръсти, черните петна по лицето, жълтеникавата кожа, отчаянието в очите му. Беше като парализирана, не можеше да помръдне. Едва когато той я хвана за сакото и се развика за Томас

Форшел, тя съумя да се размърда и да се махне.

– Не помниш ли какво каза? – беше я попитал Микаел.

Каза му, че са били обичайните глупости. Но може би все пак не беше така. Думите му се завърнаха в съзнанието ѝ и този път тя не ги възприе като неразбираеми или като част от обичайните дрънканици по адрес на Форшел. Не, той ѝ казваше нещо съвсем друго.

Микаел наближи вилата си. Беше капнал и потен. О гледа се, зад него нямаше никого и той отново си помисли: просто си въобразявам, това са глупости. През последните дни си беше втълпил, че го наблюдават, а и се натъкваше – като че ли твърде често – на мъж на около четиресет години, с брада, конска опашка и татуировки по ръцете, който беше облечен като турист, но погледът му беше твърде бдителен като за човек на почивка.

Не че действително вярваше, че мъжът има нещо общо с него, пък и през повечето време просто се отнасяше заедно с Катрин и забравяше за околния свят. Но от време на време, както сега, го обземаше тревога и в такива мигове почти винаги се сещаше за Лисбет. В главата му се появяваха всякакви ужасни мисли. П огледна задъхан нагоре. Небето беше ясно и безоблачно. Беше прочел, че жегата ще се задържи. Днес обаче щеше да е ветровито, може би дори се очакваше буря. Микаел спря пред градината с двата храста френско грозде, които трябваше да подкастри, и, подпрял ръце на коленете си, се загледа към морето и плажуващите.

След малко влезе вътре, очаквайки грандиозно посрещане. Катрин го беше разглезила, приветстваше го като завърнал се войник, дори ако бе излязъл само за десетина минути. Но сега стоеше скована и мрачна до леглото. Микаел се притесни и отново се замисли за мъжа с конската опашка.

– Станало ли е нещо? – попита той.

– А... не – отговори тя.

– И никой не е идвал?

– Чакаш ли някого? – каза тя, което го поуспокои.

Погали я по главата и се зачуди какво ѝ е. Катрин каза, че е добре, но той не ѝ повярва съвсем. От друга страна, не за пръв път я обземаше подобно настроение. Обикновено обаче то изчезваше също толкова бързо, колкото се появяваше, а когато тя му каза, че съдебната лекарка е звъняла, Микаел реши да остави нещата така и вместо това се обади на Фредрика Нюман, която му разказа за резултатите от анализа.

– Разбирам – каза той. – И какво е заключението ти?

– Мислих какви ли не варианти, но честно казано, не знам. Във всеки случай ми изглежда подозрително – отговори Фредрика Нюман.

Микаел се обърна към Катрин, която седеше, сключила ръце пред корема си. Усмихна ѝ се и тя отвърна насила на усмивката му. Той се загледа през прозореца и видя, че по вълните са почнали да се образуват зайчета. Моторната му лодка се клатушкаше във водата.

– Какво каза Фасте?

– Той още не знае, но съм описала всичко в доклада си.

– Трябва да го уведомиш.

– Ще го направя. Приятелката ти каза, че просякът е говорил за Йоханес Форшел.

– Форшел е като вирус – каза Микаел. – Лепи се на всички откачалки.