Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Мразеше празните приказки, суеверията и религиозните убеждения, макар че по последната точка се изказваше по-предпазливо. В статия в „Свенска Дагбладет“ относно конструктивната журналистика – репортажи, които не просто описват нежеланите обстоятелства, но и показват как да бъдат преодолени – Линдос пишеше: „Микаел Блумквист казва, че иска да се пребори с популистите, но в същото време ги подхранва, като очерня обществото“. Притесняваше я, че млади журналисти виждат в него модел за подражание. Според нея той твърде лесно приемал хората за жертви, по подразбиране заемал позиция против бизнеса и до голяма степен търсел само проблеми вместо решения. Е, не беше толкова зле.

Микаел беше чел и по-лоши неща за себе си, а може би в думите ѝ имаше и зрънце истина. Въпреки това Катрин Линдос го плашеше, колкото и нелепо да звучеше. Тя изглеждаше, все едно само с един поглед може да разкрие, че не е измил чиниите, не се е изкъпал, не си е закопчал ципа или пие йогурт право от кутията. С труваше му се, че в очите ѝ имаше нещо осъдително, нещо студено, което подсилваше строгата ѝ красота.

Въпреки това не спираше да мисли за нея и просяка, за необикновената среща между ледената кралица и дрипльото. Накрая потърси номера ѝ и го набра. Тя не вдигна, и може би така беше по-добре. В крайна сметка не беше нищо важно. Цялата история не беше важна и той трябваше веднага да тръгне към Сандхамн, преди да е станало твърде късно. Избра едно сако и две ризи от гардероба, в случай че отидеше на парти в „Сеглархотелет“. Точно тогава телефонът му звънна. Беше Катрин Линдос. Звучеше също толкова строго, колкото изглеждаше.

– За какво става дума? – попита тя

Микаел се замисли дали да не каже някоя добра дума за статиите ѝ, само за да я умилостиви, но трябваше да си изкриви душата твърде много, затова се задоволи да я попита дали я безпокои.

– Заета съм – каза тя.

– Добре, ще се чуем по-късно.

– Ще се чуем само ако разбера за какво става въпрос.

Пиша злобна водеща статия за теб, прииска му се да каже.

– Софи Мелкер ми разказа, че по-миналата седмица си имала неприятна среща с един бездомен мъж с пухено яке.

– Имам много неприятни срещи – каза тя. – Част от работата е.

Боже, помисли си той.

– Бих искал да знам какво ти каза той.

– Говореше безсмислици.

Микаел отново погледна снимките на Катрин в мрежата.

– На работа ли си? – попита той.

– Защо?

– Мислех си, че може да се отбия за малко, за да поговорим? Намираш се на Местер Микаелс Гата, нали?

Не знаеше защо го каза. Но ако изобщо искаше да изкопчи нещо от нея, очевидно нямаше да стане по телефона. Линията сякаш беше от бодлива тел.

– Окей, за малко – каза тя. – След час.

От хотелската ѝ стая се чуваше дрънченето на трамваите, които минаваха по Площада на Републиката в Прага. Лисбет отново пиеше твърде много, отново залепнала за лаптопа и скрита във Фарадеевия си кафез. Вярно, изживяваше и моменти на освобождение и забрава, но винаги ги постигаше с помощта на алкохол и секс, след което гневът и безсилието се завръщаха.

Обземаше я лудост, спомените се въртяха в главата ѝ като в центрофуга и тя често си мислеше, че това не е живот. Не можеше да продължава така. Трябваше да направи нещо, не просто да бяга, да чака и да се ослушва за стъпки в коридорите или по улицата. Искаше да си върне инициативата. Но нямаше да е лесно.

Катя Флип, която Чумата препоръча, имаше славата на куражлийка от най-висша степен. Това обаче като че ли бяха празни приказки. Катя поиска повече пари и каза, че никой не се ебавал с този клон на мафията, особено сега, когато Иван Галинов бил замесен.

За Галинов се приказваше какво ли не, както и за Кузнецов, и за отмъстителните им акции. Едва след продължителни разговори в тъмната мрежа Лисбет убеди Катя да скрие IMSI прехващач в храст рододендрон на сто метра от къщата на Камила в Рубльовка, а с още повече усилия успя да прехване проследяващ номер – така наречения IMEI – от мобилния трафик там, а това все беше нещо. Но не ѝ даваше гаранции и не я предпазваше от миналото, което бучеше в главата ѝ. Често тя просто седеше, както сега, ядеше бърза храна, изпразваше запасите от уиски и водка в минибара и се взираше в къщата на Камила през сателитната връзка, която беше хакнала.

Това само по себе си беше налудно състояние. Нямаше сили дори да тренира или да излезе навън. Чак когато на вратата се почука, тя стана и пусна Паулина, която обясняваше нещо. Лисбет обаче не чуваше и думичка от казаното, преди Паули да възкликне: