Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Не се получи, но жената се приближи и на Паулина ѝ стана приятно. Може би тъкмо затова погледна притеснено към улицата, сякаш сега още повече се страхуваше, че Томас може да се появи. Жената предложи да изпият по още едно, в стаята ѝ.

Тя каза не, не, в никакъв случай, няма начин. „На мъжа ми това изобщо не би му харесало.“ После се целунаха, качиха се в хотелската стая и правиха любов. Паулина не помнеше друг път да е участвала в нещо, изпълнено едновременно с толкова ярост и страст. След това ѝ разказа за Томас и цялата трагедия у дома. Жената изглеждаше, сякаш е готова да убие, но Паулина не беше сигурна дали гневът ѝ е насочен към Томас или към целия свят.

20 АВГУСТ

Следващата седмица Микаел не отиде в редакцията и не погледна материала си за фабриките за тролове. Ходеше да бяга, изчисти апартамента си, прочете два романа от Елизабет Страут и излезе на вечеря със сестра си Аника Джанини, най-вече защото тя беше адвокат на Лисбет. Тя обаче му каза единствено, че Лисбет ѝ се е обадила и я помолила да ѝ препоръча добър адвокат по разводите в Германия.

С изключение на това, Микаел просто убиваше времето. Понякога лежеше с часове и говореше по телефона със старата си приятелка и колежка Ерика Бергер. По някакъв парадоксален начин това им действаше освобождаващо, сякаш отново бяха тийнейджъри и си приказваха за любовните си терзания. Но разбира се, за Ерика процесът никак не беше лесен. В четвъртък му се обади със съвсем различна интонация. Искаше да говори за работа и тогава се сдърпаха. Тя изруга и го нарече суетен.

– Не е суета, Рики – каза той. – Скапан съм. Имам нужда от почивка.

– Нали каза, че на практика репортажът е почти готов. Прати ми го и ще го доизпипаме.

– Пълен е с остаряла информация.

– Изобщо не го вярвам.

– За жалост е вярно. Чете ли разследването на „Уошингтън Поуст“?

– Всъщност не.

– Пред мен са по всички параграфи.

– Не е нужно всичко да е ново, Микаел. Важно е просто да публикуваме твоята гледна точка. Не можеш винаги да си на върха на вълната. Даже бих казала, че е лудост да разсъждаваш така.

– Но и самата статия не е добра. Звучи изморено. Просто ще я зачеркнем.

– Нищо няма да зачеркваме, Микаел. Но окей... ще я оставим за следващия месец. Мисля, че все някак си ще успея да сглобя този брой.

– Вярвам в теб.

– Ти какво ще правиш?

– Ще отида в Сандхамн.

Не беше най-плодотворният им разговор, но все пак Микаел почувства облекчение, че са отложили статията. Извади един куфар от гардероба в спалнята и започна да си стяга багажа. Движеше се бавно, сякаш против волята си, а от време на време се замисляше за Лисбет. Не можеше да я изкара от ума си и накрая изруга високо. Колкото и да го убеждаваше, че няма да прави глупости, той се тревожеше за нея, а вероятно ѝ беше и ядосан за това, че е толкова потайна. Искаше да научи повече за заплахата, за охранителните камери, за Камила и мотоклуб „Свавелшьо“.

Искаше да разрови всичко, за да види дали не би могъл да помогне по някакъв начин. Отново си припомни вечерта в „Кварнен“, думите на Лисбет и отдалечаващите се стъпки. Спря да се занимава с багажа, отиде в кухнята и отпи малко йогурт право от кутията. Точно тогава телефонът му звънна. Беше непознат номер, но Микаел реши, че сега, след като бе излязъл в почивка, може да си позволи да вдигне и дори да звучи весело: „Боже, колко се радвам, че отново се обаждате да ми крещите“.

С ъдебният лекар Фредрика Нюман се прибра в къщата си в Тронгсунд, южно от Стокхолм. Видя двете си дъщери тийнейджърки на дивана във всекидневната, вглъбени в телефоните си, което я изненада горе-долу колкото и това, че близкото езеро още си беше на мястото. Момичетата отделяха цялото си свободно време на смартфоните. Гледаха клипчета в ютюб или кой знае какво и Фредрика искаше да им викне да отделят очи от екраните, да прочетат книга, да посвирят на пиано, да не пропускат баскетболната тренировка за пореден път, или поне да се разтъпчат.

Но нямаше сили за нищо. Бе имала отчайващ ден на работа и преди малко разговаря с един полицай, който, като всеки тъпанар, се имаше за гений. Каза, че бил проучил въпроса, което означаваше, че е прочел две изречения в Уикипедия и е станал експерт по будизма. „Може би прошлякът просто е седнал под дървото и е получил просветление.“ Това беше толкова неуважително и глупаво, че тя дори не отговори. Сега седна до дъщерите си на сивия диван пред телевизора, надявайки се, че някоя от тях ще каже „здрасти“. Нямаше здрасти. Йосефин поне отговори, когато Фредрика я попита какво гледа: