Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– I wish it were [12] Ще ми се да беше (англ.). – Б. пр. .

Камила не я разбра, усети само, че думите са ласкателни. Докато се отдалечаваше, чу още едно изречение: „Такова сладко момиченце. Само ако можеше майка ѝ да я облича по-добре“. Това отвори рана в нея и тя се вторачи в Агнета – още тогава наричаше майка си по име, – която разглеждаше коледната украса с Лисбет. Тогава видя бездънната разлика. Двете жени блестяха, все едно светът пред тях съществуваше единствено за тяхно развлечение, докато Агнета беше бледа и приведена, облечена със стари, грозни дрехи. Камила бе обзета от изгарящо усещане за несправедливост. Попаднала съм в грешното семейство, помисли си тя, в грешното семейство.

В детството ѝ имаше множество такива мигове, в които се чувстваше едновременно възвисена и обречена. Възвисена, защото хората ѝ казваха, че е красива и че прилича на малка принцеса. Обречена, защото принадлежеше на семейство, което живееше в сенките.

Вярно беше, че започна да краде, за да може да си купува дрехи и фиби. Не крадеше много, главно монети, някоя и друга банкнота, една стара брошка от баба, руската ваза на лавицата. Но вярно беше също, че я обвиняваха за много повече неща, отколкото бе извършила, и тя постепенно придоби усещането, че Агнета и Лисбет са се обединили срещу нея. Често се чувстваше чужда в собствения си дом, подменено дете, което следят изкъсо. Не помагаше и това, че когато ги посещаваше, Зала я пренебрегваше, все едно Камила беше улично псе. В такива мигове бе най-самотният човек на света и си мечтаеше да избяга, да намери друг, който да се грижи за нея, някой, който я заслужава. Но малко по малко се появи светлина в тунела. Може би беше измамна, но друга нямаше. Започна се с дребни наблюдения – златен ръчен часовник, пачки с пари в джобовете на панталоните, заповеден тон по време на разговор по телефона. Все знаци, че Зала беше нещо повече от насилник. Постепенно тя видя увереността му, авторитета, отработените му маниери, всичката власт, която излъчваше.

Но преди всичко виждаше, че той започва да забелязва нея . Спираше се и я оглеждаше от глава до пети и понякога се усмихваше, а срещу това беше безсилна. През останалото време лицето му никога не изразяваше щастие и тъкмо затова усмивката му притежаваше такава сила. Насочваше се към нея като прожектор и по някое време Камила спря да се бои от посещенията му и дори започна да си фантазира, че именно той бе човекът, който ще я отведе на по-красиво и богато място.

Една вечер, когато беше на единайсет или дванайсет, а Агнета и Лисбет ги нямаше, баща ѝ седеше в кухнята и пиеше водка. Тя отиде при него, а той я погали по главата и ѝ наля, като смеси алкохола със сок. „Скрюдрайвър“, каза той и ѝ разказа как е израснал в детски дом в Свердловск в планината Урал, където го биели всеки ден, но той си пробил път нагоре и станал богат и могъщ, с приятели по цял свят. Звучеше като приказка. Той допря пръст до устните си и прошепна, че това е тайна. Тя настръхна и се осмели да му разкаже колко са лоши Агнета и Лисбет.

– Завиждат. Хората винаги завиждат на такива като теб и мен – каза той и обеща да се погрижи да се държат по-добре с нея.

Оттогава животът ѝ се промени. Посещенията на Зала бяха като връзка с останалия свят и тя го обичаше не просто като свой спасител. Той беше недосегаем. Нищо не можеше да му се опълчи, нито сериозните мъже със сиви палта, които ги посещаваха понякога, нито дори широкоплещестите полицаи, които една сутрин почукаха на вратата. Но тя можеше.

Караше го да се държи мило и грижовно, но не разбираше каква е цената, която плаща, нито как се самозаблуждава. Това беше най-хубавото време от живота ѝ до този момент. Най-сетне някой я забелязваше и тя се радваше, че баща ѝ се появява все по-често и тайно ѝ дава подаръци и пари. Но точно когато я очакваше нещо ново и голямо, Лисбет ѝ отне всичко. Оттогава мразеше сестра си с бясна сила. Тази омраза си остана най-трайното и характерно за нея чувство. Искаше да отмъсти на Лисбет, да я смачка, и не смяташе да се откаже сега само защото сестра ѝ временно бе една крачка пред нея.

От другата страна на пердетата слънцето светеше след снощния дъжд. Кира чуваше далечни гласове и шум от косачки. Затвори очи и се замисли за стъпките, които нощем се приближаваха към стаята им в апартамента на Лундагатан. После сви юмрук, изрита одеялото и стана.

Щеше да си върне инициативата.

Юрий Богданов вече я чакаше цял час, но междувременно не си бе губил времето. Седеше съсредоточен в лаптопа в скута си и едва сега погледна неспокойно към терасата и голямата градина отвън. Нямаше добри новини и знаеше, че го чакат конско и тежка работа, но въпреки това се чувстваше силен и мотивиран. Беше впрегнал цялата си мрежа. Телефонът му звънна, но той затвори. Беше Кузнецов, отново. П роклетият, истеричен глупак Кузнецов.