Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Беше твърде потънал в себе си, за да види какво става около него. Но бедният човечец през цялото време се бе спотаявал като сянка в подсъзнанието му и чак сега, когато го нямаше, придоби по-ясна форма. Микаел веднага изрови редица детайли от паметта си: черното петно на бузата, напуканите устни и гордата осанка, която контрастираше с болезнения му вид. Как можеше да го забрави? Но всъщност знаеше отговора.

Едно време просяк като него щеше да изпъква като отворена рана на улицата. Понастоящем обаче човек нямаше как да измине и петдесет метра, без някой да му поиска няколко крони. Навсякъде по тротоарите, пред магазините, до пунктовете за рециклиране и до станциите на метрото имаше просещи мъже и жени. Беше се появил цял един нов, дрипав Стокхолм и за нула време всички бяха привикнали с него. Това беше тъжната истина.

Броят на бездомниците започна да се увеличава горе-долу по същото време, по което стокхолмчани спряха да носят пари в брой, и също като всички останали Микаел се научи да извръща поглед, като често дори не изпитваше вина. Изпълни го меланхолия, която не беше непременно свързана с мъжа или с просяците като цяло, а по-скоро с хода на времето и живота, който се променяше, без да забележим.

Пред „Кафебар“ беше спрял камион. Мястото беше толкова тясно, че Микаел се зачуди как изобщо е успял да паркира. Както обикновено, познаваше твърде много от посетителите на кафенето. Нямаше сили да си говори с тях, затова просто ги поздрави по задължение, поръча си двойно еспресо и препечена филия с пачи крак, седна на масата до прозореца, който гледаше към Санкт Паулсгатан, и потъна в мисли. Малко след това усети нечия ръка на гърба си. Беше Софи. Носеше зелена рокля и беше пуснала косата си. Усмихна му се предпазливо, поръча си чай с мляко и бутилка „Перие“ и му показа телефона си.

– Флиртуваш или се грижиш служителите да се чувстват добре? – попита тя.

– Просто имам непохватни пръсти – каза той.

– Грешен отговор.

– Тогава се грижа за служителите. Така нареди Ерика.

– Отново грешен отговор, но така е малко по-добре.

– Как е семейството? – попита той.

– Майката смята, че лятната ваканция е твърде дълга и че децата трябва да ходят на училище целогодишно. Малки бандити.

– От колко време живеете тук?

– Скоро ще станат пет месеца, а ти?

– Сто години.

Тя се засмя.

– Донякъде говоря сериозно – каза Микаел. – Когато живееш на едно място толкова дълго, спираш да виждаш. В ървиш по улиците като слепец.

– Така ли?

– Поне аз. Но предполагам, че твоите очи са отворени, като нова в квартала.

– Сигурно си прав.

– Спомняш ли си един просяк с голямо пухено яке на площад Марияториет? Имаше черни петна по лицето и само няколко пръста на ръцете.

Тя се усмихна тъжно.

– Да, много добре.

– Много добре?

– Да, трудно да го забрави човек.

– Аз го забравих.

Софи го погледна учудено.

– Какво имаш предвид?

– Виждал съм го дузина пъти, без да го забележа наистина. Чак сега, когато умря, го възприех като жив човек.

– Умрял ли е?

– Съдебният лекар ми се обади вчера да ми каже.

– Че защо, за бога?

– Мъжът е имал записан номера ми и лекарката се надяваше, че ще мога да помогна да го идентифицират.

– Но не си могъл?

– Не, изобщо.

– Сигурно е мислил, че има някаква новина за теб.

– Вероятно.

Софи отпи от чая си и двамата се умълчаха.

– Преди седмица се нахвърли на Катрин Линдос – каза тя накрая.

– Така ли?

– Направо беше пощурял. Видях ги от Сведенборгсгатан.

– Какво е искал от нея?

– Сигурно я е виждал по телевизията.

Катрин Линдос понякога се появяваше по телевизията. Тя беше един от водещите консервативни журналисти, имаше рубрика и често участваше в дебати за закон и ред, образование и дисциплина в училищата. Притежаваше аристократична красота, дрехите ѝ бяха перфектно изгладени, често носеше блузи с възел на яката и никога нямаше дори един кичур, застанал накриво. Микаел я възприемаше като строга и лишена от въображение. Беше го критикувала от страниците на „Свенска Дагбладет“.

– Какво точно стана? – попита той.

– Той я дърпаше за ръката и крещеше.

– Какво е викал?

– Нямам представа. Но държеше някакъв клон или бастун, който размахваше. Катрин беше доста разтърсена след станалото. Опитах да я успокоя и ѝ помогнах да изчисти едно петно от сакото си.

– Олеле, сигурно не ѝ е било леко.

Не искаше да звучи саркастично, или поне така си мислеше, но Софи неочаквано захапа.