Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Грижливо прикриваше истинските си отговорности и в последно време благодареше на щастливата си звезда за това. Не заради участието му в борсовия срив, напротив, считаше това за перо в шапката си. Причината бяха мисиите в Чечения, които гръмнаха в медиите и доведоха до протестни движения, смут в ООН и най-лошото – до написването на хардрок песен, която, естествено, нашумя по цял свят.

Звучеше по време на всяка скапана демонстрация против убийствата и всеки път Кузнецов умираше от страх, че името му може да бъде споменато в тази връзка. Едва сега, в последните няколко седмици, през които планираше празненството си, животът му се върна към нормалното. Отново се смееше, отново разправяше вицове и измислици, а тази вечер в ресторанта се наслаждаваше гордо на компанията на гостите, кой от кой по-изтъкнат, когато песента изведнъж зазвуча толкова проглушително, че за малко да му се пръсне главата.

– Мамка му шибана.

– Какво казахте?

Възрастен господин с шапка и бастун, който в объркването си Кузнецов не можа да разпознае, го изгледа критично. Макар да му се искаше просто да помоли мъжа да си гледа работата, Кузнецов се изплаши, че онзи може да е по-високопоставен от него, затова отвърна толкова любезно, колкото можа.

– Прощавайте, просто съм малко ядосан.

– Трябва да се погрижите за киберсигурността си.

Аз друго не правя, по дяволите, помисли си той, но каза:

– Това няма нищо общо.

– Защо така мислите?

– Беше някакъв... електрически проблем.

Електрически проблем . Ама че идиот. Да не би жиците да бяха дали на късо и сами да бяха пуснали Killing the w orld with lies ? Засрами се, извърна поглед и помаха отчаяно на последните гости, които се качваха в такситата си. Ресторантът се изпразни и той потърси с поглед Феликс, младия си главен техник. Къде се беше дянал тоя келеш?

Накрая го откри до сцената, където Феликс, с нелепата си козя брадичка и смешния си смокинг, който му седеше като чувал, разговаряше по телефона. Изглеждаше обезпокоен и така и трябваше. Глупакът обеща, че няма какво да се обърка, а после цялото небе се стовари над главите им. Кузнецов му махна ядосано.

Феликс му направи знак да изчака, при което на Кузнецов му се прищя да го фрасне по мутрата или да разбие главата му в стената. Въпреки това реагира по съвсем различен начин, когато Феликс най-накрая се дотътри до него. Звучеше безпомощно.

– Чу ли коя песен звучеше?

– Чух – каза Феликс.

– Това означава, че някой външен човек знае.

– Така изглежда.

– Какво ще стане според теб?

– Не знам.

– Дали скоро ще има опит за изнудване?

Феликс мълчеше, прехапал устна. Кузнецов отправи празен поглед към улицата.

– Мисля, че трябва да се подготвим за нещо още по-лошо – каза Феликс.

Не говори така, помисли си Кузнецов. Не говори така.

– Защо? – попита той, като гласът му премина във фалцет.

– Богданов се обади току-що...

– Богданов?

– Човекът на Кира.

Кира. Прекрасната, отвратителна Кира. И тогава си спомни: именно с нея започна всичко, с красивото ѝ лице, което се разкриви в ужасна гримаса, с устата ѝ, която изкрещя „стреляйте, убийте“, и очите ѝ, които се насочиха към неясна човешка фигура до стената. В спомените му всичко това се сливаше с последвалата паника.

– Какво каза той?

– Каза, че знае кой ни е хакнал.

Електрически проблем, помисли си Кузнецов. Как, по дяволите, можа да изтърси такава глупост?

– Значи някой ни е хакнал?

– Така изглежда.

– Това няма как да стане. Шибан идиот, няма как да стане!

– Да, но този хакер...

– Какво за този хакер, мамка му?

– Изключително умела е.

– Значи е тя .

– Да, и изглежда, не се интересува от пари.

– А от какво тогава?

– Отмъщение – отвърна Феликс.

Кузнецов целият се разтрепери и удари Феликс по ченето, след което отиде да се напие с шампанско и водка.

Лисбет изглеждаше спокойна, когато влезе в хотелската си стая. Не си личеше да бърза, дори си сипа чаша уиски, изпи я и си взе ядки от купата на масата. После си събра багажа, като в движенията ѝ нямаше нищо трескаво или изнервено.

Чак когато затвори куфара и се изправи, си пролича, че тялото ѝ е неестествено напрегнато, а очите ѝ се оглеждат за нещо, което да счупи – ваза, картинка, полилей. Задоволи се с това да отиде в банята и да се вторачи в огледалото, сякаш изучаваше всяка черта на лицето си, но в действителност не виждаше нищо.

В мислите си все още се намираше на Тверской булевард. Мислеше за ръката си, която посегна към оръжието. Същата ръка, която се спря. П рипомни си защо ѝ се струваше лесно и защо всъщност се оказа трудно. Осъзна, че за пръв път от началото на лятото не знаеше какво да прави. Беше... да, какво?... Напълно изгубена, най-вероятно. Не се почувства по-силна дори когато извади телефона си и видя къде живее Камила.