Давид Лагеркранц: Тя, която трябваше да умре

Дъждът валеше над Тверской булевард, а Камила, или Кира, както се наричаше понастоящем, седеше в лимузината с шофьора и бодигардовете си и гледаше дългите си крака. Носеше черна рокля „Диор“, червени обувки „Гучи“ с високи токове и колие с диамант от колекцията на Опенхаймер, който сияеше в синьо над деколтето ѝ. Беше съкрушително красива и тя самата го знаеше най-добре. Често, както сега, изчакваше, преди да слезе. Обичаше да си представя как мъжете се сепват, щом тя се появи, как повечето от тях не могат да спрат да я зяпат или дори да затворят устите си. Едва неколцина, знаеше го от опит, бяха достатъчно смели да ѝ направят комплимент или да я погледнат в очите. В инаги искаше да блести по-ярко от всички. Сега, в колата, Кира затвори очи и се заслуша в капките, които барабаняха по каросерията. След малко погледна през затъмнения прозорец. Нямаше много какво да се види.

Шепа мъже и жени зъзнеха под чадърите си и дори не изглеждаха особено заинтересовани кой ще слезе от лимузината. Кира се загледа раздразнено към ресторанта. Гостите вече се гъчкаха, вдигаха наздравици и дрънкаха, а малко по-навътре, на малка сцена, стояха няколко музиканти, които свиреха на цигулки и чело. А ето там, божичко, се влачеше Кузнецов, със свинските си очи и тлъстото шкембе. Той беше палячо и на нея ѝ се прииска да отиде и да му забие шамар.

Но трябваше да се държи спокойно, да поддържа царствения си блясък и нито за миг да не разкрива, че в последно време сякаш пропадаше в бездна. Беше бясна, че още не е успяла да открие сестра си. Мислеше си, че ще е лесно, след като разкриха адреса и фасадата ѝ. Но Лисбет си оставаше в неизвестност и дори контактите на Кира в ГРУ – дори Галинов – не успяваха да я проследят. Знаеше, че са извършени сериозни хакерски атаки срещу фабриките за тролове на Кузнецов, както и срещу други цели, които биха могли да се свържат с нея, но не се знаеше кое е дело на Лисбет и кое на други лица. Едно беше сигурно: това трябваше да спре. Имаше нужда най-накрая да си почине.

В далечината се чу гръмотевица, а по улицата мина полицейска кола. Кира извади огледало и се усмихна сама на себе си, за да събере сили. После отново вдигна поглед и видя как Кузнецов се върти нервно и дърпа папийонката и яката на ризата си. Идиотът се притесняваше и това поне беше добре. Искаше той да се поти и да трепери, вместо да разправя ужасните си вицове.

– Сега – каза Кира, при което Сергей, шофьорът, излезе и отвори задната врата.

Бодигардовете излязоха навън. Тя самата се забави и провери дали Сергей е отворил чадъра. После подаде единия си крак навън, надявайки се както обикновено на въздишка или ахване. Но не чу нищо освен дъжда, музиката и разговорите, затова реши да се държи студено и да вирне нос. Кузнецов грейна, изпълнен с очакване и тревога, и разпери ръце, за да я посрещне. В същия момент обаче Кира долови и нещо друго. Тялото ѝ бе прободено от чист и неподправен ужас.

Вдясно от нея, до стената, имаше нещо неясно. Тя хвърли поглед натам и видя тъмна фигура, която вървеше към нея, пъхнала ръка под сакото си. Кира искаше да извика на бодигардовете си или просто да се хвърли на земята. Но вместо това замръзна, потънала в абсолютна съсредоточеност, сякаш осъзнаваше, че се намира в ситуация, в която и най-малкото невнимание би могло да ѝ коства живота. Може би още тогава осъзна кой е това, въпреки че виждаше единствено силует, неясна сянка.

Но имаше нещо в стойката, в самата целеустременост на походката, и още преди да е успяла да оформи прозрението в мисъл, Кира разбра, че е загубена.

15 АВГУСТ

Дали някога бяха имали шанс да се разберат? Да бъдат друго освен врагове? Може би това не беше толкова невероятно, въпреки всичко. Едно време споделяха поне едно нещо – омразата към баща си, Александър Залаченко, и ужаса, че той ще убие майка им Агнета.

Тогава сестрите живееха в малка стая в апартамент на Лундагатан в Стокхолм. Когато идваше при тях, вонящ на алкохол и тютюн, баща им завличаше майка им в спалнята и я изнасилваше, а те чуваха всеки неин писък, всеки удар, всяко пъшкане. П онякога Лисбет и Камила се хващаха за ръце, търсейки утеха, вярно, поради липса на друга алтернатива, но все пак... споделяха ужаса, взаимната уязвимост. Но дори това им беше отнето.

Когато бяха на дванайсет, ситуацията се влоши. Насилието не само се засили, ами и зачести. Залаченко от време на време оставаше да живее при тях и понякога се случваше да изнасилва Агнета ден след ден. В отношенията между сестрите също се прокрадна промяна. В началото не бе лесно да се долови, но в погледа на Камила имаше някакъв нов пламък, а стъпките ѝ, когато отиваше да посрещне баща им на вратата, бяха някак еластични. Още тогава всичко бе решено.