Давид Лагеркранц: Тя, която трябваше да умре

Отвън имаше червен килим, ограден от въжета и застанали нагъсто охранители. Те носеха сиви костюми, имаха слушалки в ушите и всички до един бяха въоръжени. Кузнецов погледна ръчния си часовник. Гостите все още ги нямаше. Може би играеха някаква игра, никой не искаше да пристигне пръв.

За сметка на това на улицата вече имаше цяла тълпа зяпачи. Очевидно беше плъзнала мълва, че ще има знаменитости, което според Лисбет беше добре. Така се сливаше по-лесно. Скоро обаче заваля дъжд. В началото просто пръскаше, но после се изля като из ведро. В далечината проблесна светкавица, последвана от гръм. Хората се разпръснаха, останаха само неколцина смелчаци с чадъри. Малко след това пристигнаха лимузините на първите гости. Кузнецов ги поздравяваше и се покланяше, а една от дамите до него отбелязваше имената им в малка черна книжка. Постепенно ресторантът се напълни с мъже на средна възраст и още млади жени.

Лисбет чуваше шума от разговорите, които се смесваха с музиката на струнния квартет, и от време на време мяркаше хора, на които се бе натъквала по време на проучването си. Забеляза как изражението и жестовете на Кузнецов се меняха в зависимост от важността и положението на гостите. Всички получаваха такава усмивка и поклон, каквито той смяташе, че заслужават. Най-изтъкнатите печелеха и шега, макар че шегите му забавляваха най-вече самия Кузнецов.

Хилеше се и се подсмихваше като придворен шут, а Лисбет стоеше мокра и премръзнала и наблюдаваше спектакъла. Може би бе твърде погълната от гледката, защото един от охранителите я видя и кимна на свой колега, а това не беше добре, изобщо не беше добре, затова тя се престори, че си тръгва, но вместо това се скри в един вход. Едва тогава забеляза, че ръцете ѝ треперят, но не мислеше, че е заради дъжда или студа.

Беше напрегната до краен предел. Извади телефона си и провери дали всичко е готово. Нападението трябваше да бъде перфектно синхронизирано. Иначе беше изгубена. Прегледа всичко още веднъж, два пъти, три пъти. Но времето течеше и скоро тя изгуби вяра. Дъждът валеше, нищо не се случваше и това все повече заприличваше на още една пропусната възможност.

Като че ли всички поканени бяха дошли. Дори Кузнецов влезе в ресторанта и тогава тя пристъпи предпазливо напред и надникна вътре. П разненството течеше с пълна сила. Мъжете вече бяха започнали да се наливат с шотове и да посягат към момичетата, а Лисбет се накани да се връща в хотела.

Точно в този момент обаче отпред спря още една лимузина. Дамата на вратата се втурна вътре, за да повика Кузнецов, който излезе, поклащайки се, от ресторанта, с потно чело и чаша шампанско в ръка. Лисбет все пак реши да остане. Очевидно гостът беше важен. Личеше си по стойката на охранителите и тревогата във въздуха, както и по глупавото изражение на Кузнецов. Лисбет се върна в скривалището си, само че от лимузината не слизаше никой.

Шофьорът не изтича в дъжда да отвори вратата. Колата просто си стоеше там. Кузнецов приглади коса и намести папийонката си, избърса чело, прибра корема и пресуши чашата си. В този момент Лисбет спря да трепери. Долови нещо в погледа на Кузнецов, което ѝ беше твърде добре познато, и без да се колебае, задейства хакерската си атака.

След това прибра телефона в джоба си и остави програмния код да свърши своето, докато самата тя се оглеждаше с фотографска прецизност, отбелязвайки всички подробности в обстановката – охранителите и езика на тялото им, разстоянието между тях, ръцете им, вдигнати в близост до оръжията, неравностите и локвите по тротоара пред нея.

Лисбет стоеше неподвижно, почти като в кататония, и наблюдаваше всичко. Накрая шофьорът слезе от лимузината, разгъна чадър и отвори задната врата. Тогава тя се приближи с котешки стъпки, сложила ръка върху дръжката на пистолета.

15 АВГУСТ

Микаел вече не гледаше с добро око на мобилния си телефон. Трябваше отдавна да си е набавил таен номер, но продължаваше да отлага. Като журналист не искаше да прекъсва връзката си с общността. Безкрайните разговори обаче наистина го измъчваха и той усещаше, че през последната година нещо се е променило.

Интонацията на хората бе станала по-сурова. Те викаха и се караха, или му поднасяха абсолютно откачени сведения. До голяма степен беше спрял да вдига на непознати номера. Оставяше телефона да бръмчи и да звъни, а когато все пак вдигнеше, както сега, често правеше несъзнателна гримаса.