Давид Лагеркранц: Тя, която трябваше да умре

Микаел въведе кода, качи се в асансьора и се ококори в огледалото. По нищо не личеше, че лятото е слънчево и горещо. Лицето му беше бледо, а очите хлътнали. Отново се замисли за срива на борсата, с който се беше мъчил цял юли. Историята беше важна, без съмнение. С ривът беше причинен не просто от надутите пазарни стойности и повишените очаквания, ами от хакерски атаки и кампании за дезинформация. Но към този момент всички уважавани разследващи журналисти се ровеха в историята и макар самият той да бе разкрил доста неща, като например руската фабрика за тролове, разпространила най-сериозните лъжи, Микаел имаше чувството, че светът ще се справи добре и без неговата намеса. Вероятно просто трябваше да си вземе отпуск, да започне да спортува и може би да оказва повече подкрепа на Ерика, която се развеждаше със своя Грегер.

Асансьорът спря. Той дръпна решетката и слезе, още по-убеден, че посещението му е било напразно. Лисбет със сигурност беше в чужбина и не ѝ пукаше за него. Миг по-късно обаче се изплаши. Вратата на апартамента ѝ беше широко отворена и той изведнъж осъзна колко много се бе тревожил, че враговете ѝ може да я погнат. Втурна се през прага, викайки „ехо, ехо“. Посрещна го миризма на боя и почистващ препарат.

Не стигна много далеч, преди да чуе стъпки. На стълбите зад него някой пуфтеше като разгневен бик. Той се обърна рязко и видя двама грубовати мъже със сини гащеризони. Те носеха голям предмет, но Микаел беше толкова развълнуван, че не можеше да разтълкува сцената като нещо нормално и ежедневно.

– Какво правите? – попита той.

– На какво ти прилича?

Приличаше на двама хамали, които мъкнат син диван. Беше нова, скъпа мебел, а Лисбет не си падаше по дизайнерското обзавеждане, точно той добре го знаеше. Тъкмо се канеше да каже още нещо, когато чу глас от вътрешността на апартамента. В първия момент реши, че е Лисбет, и грейна. Но, естествено, това беше просто пожелателно мислене. Гласът изобщо не звучеше като нейния.

– Виж ти, кой ми е дошъл на гости. С какво съм заслужила тази чест?

Той се обърна. На прага стоеше висока, тъмнокоса жена на около четиресет години, която го гледаше насмешливо. Носеше дънки и елегантна сива блуза. Имаше плитки и леко дръпнати очи. Микаел съвсем се обърка. Не я ли познаваше?

– Не, не – смотолеви той. – Аз просто...

– Ти просто...

– Сбърках етажа.

– Или не знаеше, че младата дама е продала дома си?

Не го знаеше и се почувства неприятно, особено след като жената продължи да се усмихва. Усети едва ли не облекчение, когато тя се обърна към хамалите, за да се увери, че диванът няма да се удари в рамката на вратата, след което изчезна обратно в апартамента. Микаел искаше да се махне и да смели новата информация. И да изпие още един гинес. Но вместо това стоеше като препариран. Погледна към отвора за пощата. Там вече не пишеше В. Кула , а Линдер . Коя, по дяволите, беше Линдер? Той потърси името в телефона си и жената му се усмихна повторно, този път от екрана.

Това беше Кади Линдер, психоложката, която работеше като член на борда на директорите на различни компании. Припомни си малкото, което знаеше за нея, но преди всичко мислеше за Лисбет. Успя да се стегне криво-ляво, преди Кади Линдер отново да се появи на вратата, вече не просто с насмешливо, ами с любопитно изражение. Погледът ѝ блуждаеше. Тя миришеше леко на парфюм, беше слаба, с тънки китки и изразени ключици.

– Сега трябва да ми кажеш какво правиш тук. Наистина ли си се объркал?

– Ще подмина този въпрос – отвърна той, но веднага осъзна, че това не е добър отговор.

Разбра по усмивката ѝ, че е разгадала финта му. Надяваше се да му се размине колкото се може по-леко. Нищо не би го накарало да разкрие, че Лисбет е живяла на този адрес под фалшива самоличност, независимо какво знаеше или не знаеше Кади.

– Това не облекчава любопитството ми – каза тя.

Той се засмя, все едно цялата работа беше нещо лично и нелепо.

– Значи не си тук, за да ме разследваш? – продължи тя. – Апартаментът не беше евтин.

– С тига да не си сложила отрязана конска глава в нечие легло, няма да те закачам.

– Не си спомням всички подробности около сделката, но не мисля, че е имало нещо такова.

– Добре. Тогава ти пожелавам успех – отговори той с престорено облекчение, като възнамеряваше да си тръгне заедно с хамалите, които тъкмо излизаха от апартамента.

Но Кади Линдер очевидно искаше да си поговорят още. Докосваше нервно блузата и плитките си и Микаел проумя, че това, което бе приел за дразнеща самоувереност, всъщност беше фасада, под която се криеше нещо съвсем различно.