Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Познаваш ли я? – попита тя.

– Коя?

– Предишната собственичка?

Той върна въпроса:

– А ти?

– Не – каза тя. – Дори не знам името ѝ. Но въпреки това ми хареса.

– Как така?

– Въпреки целия хаос на борсата, търгът беше ожесточен и нямаше как да се меря с останалите, затова се отказах. Но въпреки това получих апартамента, защото „младата дама“, както я наричаше адвокатът, поискала аз да го купя.

– Интересно.

– Нали?

– Може би си направила нещо, което се е понравило на младата дама?

– В медиите съм известна най-вече с това, че се карам с мъжете във фирмените ръководства.

– Не е невъзможно такива неща да ѝ харесват.

– Така е. Мога ли да те почерпя една бира по повод нанасянето ми, а ти може би също ще споделиш нещо? Трябва да кажа, че...

Тя отново се поколеба.

– ...много ми хареса репортажът ти за близнаците. Беше разтърсващ.

– Благодаря – каза той. – Много си мила. Но трябва да тръгвам.

Тя кимна. Микаел успя да каже едно „чао“, но с изключение на това, почти не помнеше как си е тръгнал. Осъзна се чак когато излезе навън в лятната вечер. О пределено обаче не забеляза, че на входа имаше две нови камери за наблюдение, нито дори че в небето над него се носеше балон с горещ въздух. Прекоси „Мусебаке“, продължи надолу по Урведершгрен и забави крачка чак когато стигна Йотгатан. Усети, че съвсем е останал без дъх, макар че не се бе случило кой знае какво, Лисбет просто се беше преместила, а това всъщност трябваше да го радва. Така тя беше в по-голяма безопасност. Но вместо да приветства новината, той имаше чувството, че му е ударила шамар, което, разбира се, беше идиотско.

Все пак ставаше дума за Лисбет Саландер. Тя си беше такава. Но въпреки това се чувстваше наранен. Лисбет можеше поне да намекне нещо. Той извади телефона си, за да ѝ прати съобщение, но не, реши да остави нещата така. Спусна се по Хорнсгатан и видя, че най-младите участници в Миднатслопет вече са започнали обиколката си. В тренчи се озадачено в родителите, които викаха и окуражаваха децата си от тротоара. Щастието им сякаш бе непонятно за него. Изчака между бягащите да се отвори пролука и пресече улицата. Мислите му продължаваха да се въртят разбъркано, докато вървеше по Белмансгатан. Припомни си кога за последно бе видял Лисбет.

Бяха в ресторант „Кварнен“, вечерта след погребението на Холгер, и им беше трудно да говорят, което не беше особено изненадващо. Единственото, което се запечата в съзнанието му след онази им среща, беше отговорът на въпроса му „Какво ще правиш сега?“.

– Ще бъда котката, а не мишката.

Котката, а не мишката.

Опита да я накара да обясни какво има предвид. Не успя. С помни си как, след като се разделиха, тя се отдалечи по площад „Медборярплатсен“. Беше облечена с черен костюм, шит по мярка. Изглеждаше като ядосано момче, което против волята си е било издокарано за някакъв празник. Срещата се бе състояла сравнително скоро, в началото на юли, но вече му се струваше като далечно минало. На път за къщи продължи да мисли за това и за други работи. Когато най-накрая се прибра и седна на дивана с бутилка „Пилзнер Урквел“, телефонът му отново звънна.

Обаждаше се съдебен лекар на име Фредрика Нюман.

15 АВГУСТ

Лисбет Саландер седеше в хотелската си стая с изглед към Манежния площад в Москва и гледаше в екрана на лаптопа си. Видя как Микаел излиза от сградата на Фискаргатан. Не се движеше с обичайната си походка, изглеждаше, сякаш се е изгубил. Нещо бодна Лисбет, но тя нито разбра какво, нито отдели време да мисли за това. Просто вдигна очи от компютъра и се загледа към многоцветното сияние на стъкления купол отвън.

Градът, който доскоро ѝ беше безразличен, сега я привличаше и тя обмисли дали да не зареже всичко, да излезе и да се напие. Но това бяха глупости, разбира се. Трябваше да спазва дисциплина. До голяма степен живееше пред компютъра и от време на време дремваше. Парадоксално обаче, отдавна не бе изглеждала толкова спретнато. Косата ѝ беше къса и наскоро подстригана, пиърсингите ги нямаше, а тя носеше бяла риза и черен костюм, точно както на погребението. Не го правеше от почит към Холгер, това просто се бе превърнало в навик, а и Лисбет не искаше да изпъква.

Беше решила да нанесе първия удар, вместо да чака като плячка в ъгъла. Ето защо се намираше в Москва и беше инсталирала камери на Фискаргатан в Стокхолм. Но цената беше по-висока, отколкото си беше представяла. Миналото ѝ я разкъсваше и я държеше будна нощем. О свен това врагът се криеше зад димни завеси, а тя трябваше да прекарва часове в прикриване на следите си. Живееше като бегълка и нищо от информацията, която търсеше, не идваше лесно. Едва сега, след повече от месец работа, се приближаваше до целта. Но не можеше да бъде сигурна и понякога се чудеше дали врагът все пак не е една крачка пред нея.