Давид Лагеркранц: Тя, която трябваше да умре

На улицата течаха приготовления за Миднатслопет [3] Ежегодно вечерно бягане на 10 километра, което се провежда всеки август в Стокхолм. – Б. пр. . Във въздуха, обгърнал и просяка, цареше празнична атмосфера. Той беше мъртъв и никой не се интересуваше, че животът му е бил изпълнен с невероятни подвизи и геройства, а още по-малко, че е обичал само една жена, която също е умряла в съкрушителна самота.

Мнозина мъртъвци остават без име, а някои и без гроб. Други получават бял кръст наред с хиляди други, като в американското военно гробище в Нормандия. Едва неколцина се сдобиват с монументи, като Гробницата на Незнайния воин до Триумфалната арка в Париж или в Александровската градина в Москва.

15 АВГУСТ

Писателката Ингела Дюва първа се осмели да се приближи до дървото и разбра, че мъжът е мъртъв. Това стана в единайсет и половина. Миришеше лошо и наоколо бръмчаха мухи и комари, така че Ингела Дюва не беше съвсем искрена, когато впоследствие каза, че в трупа е имало нещо затрогващо.

По дрехите на мъжа имаше повръщано и изпражнения. Дюва бе изпълнена не толкова от почит, колкото от гадене и страх от смъртта. П олицаите, които пристигнаха на мястото петнайсет минути по-късно, Сандра Линдевал и Самир Еман, решиха, че са им възложили случая чисто и просто като наказание.

Снимаха мъжа и претърсиха района, макар че не стигнаха до „Синкенс вег“, където лежеше бутилката алкохол, на дъното на която имаше утайка, подобна на тънък слой чакъл. Въпреки че никой от тях не смяташе, че станалото „мирише на престъпление“, прегледаха внимателно главата и гръдния кош на мъжа. Не откриха следи от насилие. Нищо не подсказваше каква би могла да бъде причината за смъртта, с изключение на тлъстата лига, която се бе стекла от устата му, и след като обсъдиха въпроса с началника си, решиха да не ограждат мястото.

Докато чакаха линейката, която трябваше да отнесе трупа, полицаите претърсиха джобовете на безформеното пухено яке. Намериха купища тънки салфетки от будки за хотдог, шепа монети, банкнота от двайсет крони и касова бележка от магазин за канцеларски материали на Хорнсгатан, но за сметка на това никакви документи за самоличност.

И все пак смятаха, че няма да е трудно да идентифицират мъжа, тъй като не липсваха отличителни белези. Но тази хипотеза, наред с много други, се оказа погрешна. В съдебномедицинския отдел в Солна [4] Предградие на Стокхолм. – Б. пр. , където тялото бе пратено за аутопсия, направиха рентгенови снимки на зъбите. Нито те, нито отпечатъците от пръстите съвпаднаха с данните в полицейския регистър. Въпреки че ни най-малко не влизаше в задълженията ѝ, след като изпрати редица проби до НЦК, Националния център по криминалистика, съдебният лекар Фредрика Нюман провери няколкото телефонни номера, които бяха записани на смачкана бележка в джоба на мъжа.

Един от тях беше на Микаел Блумквист от вестник „Милениум“. В продължение на няколко часа Фредрика не направи нищо по въпроса, но по-късно вечерта, след мъчителна караница с една от дъщерите си, си припомни, че само миналата година бе направила аутопсия на три тела, които останаха без име. Фредрика изруга заради този факт и заради живота като цяло.

Беше на четиресет и девет, самотна майка с две деца, страдаше от болки в гърба, безсъние и усещане за безсмислие и без да знае защо точно, реши да се обади на Микаел Блумквист.

Телефонът му избръмча. Беше непознат номер и Микаел не вдигна. Тъкмо беше излязъл от апартамента си и вървеше по Хорнсгатан в посока „Слусен“ и Гамла стан, като нямаше представа къде точно отива. Носеше сиви ленени панталони и негладена дънкова риза. Дълго време просто обикаляше наляво-надясно из уличките, а накрая седна в един уличен бар на Йостерлонгатан и си поръча „Гинес“.

Беше седем вечерта, но още беше горещо. От Шепсхолмен [5] Един от стокхолмските острови. – Б. пр. се чуваха аплодисменти и смях. Микаел вдигна поглед към синьото небе, усети лекия морски бриз и опита да си втълпи, че животът все пак не е толкова лош. Не постигна особен успех, а втората бира също не помогна, така че накрая той измърмори нещо, плати и се отправи към къщи, за да продължи да работи или просто да се изгуби в някой сериал или криминален роман.

След малко обаче размисли. Някаква прищявка го накара да тръгне към „Мусебаке“ [6] Букв. Хълмът на Мойсей (шв.). Площад в центъра на Стокхолм. Същото име носи и околният район, характеризиращ се с провеждането на множество културни събития. – Б. пр. и Фискаргатан, където живееше Лисбет Саландер. Не таеше кой знае какви надежди, че тя ще си е у дома. О ткакто погребаха стария ѝ попечител Холгер Палмгрен, Лисбет пътуваше из Европа и само от време на време отговаряше на писмата и есемесите на Микаел. Въпреки това той реши да си пробва късмета и да позвъни, затова изкачи стълбите, които тръгваха от площада, след което погледна изненадано към отсрещната сграда. Цялата фасада беше покрита с нов, голям графит. Той обаче не му отдели време, макар че рисунката беше пълна със сюрреалистични детайли, включително смешен, дребен мъж с кариран панталон, който стоеше бос в зелен метровагон.