Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Искаше да се махне от „Флудберя“. Искаше по-доб­ра работа. Но за човек като него, който никога не бе учил или работил на друго място освен по затвори, изборът не беше особено богат. Ето защо се бе записал на дистанционен курс по бизнес икономика. Във въздуха още се носеше мирис на картофени палачинки и конфитюр, а Алвар четеше за ценообразуването на опции върху акции във финансовия пазар, макар, честно казано, да не разбираше много и изобщо да не се справяше с упражненията в учебника. В този момент се появи Лисбет Саландер, дошла да грабне още нещо за хапване.

Гледаше в пода и изглеждаше кисела и откъсната от света. Алвар не искаше да се изложи повторно с нов неуспешен опит да установи контакт с нея, затова продължи да се занимава с изчисленията си. Драскаше и триеше, което очевидно подразни Лисбет. Тя се приближи и се вторачи в него, а той се засрами. Често се срамуваше, когато тя го погледне, и тъкмо се канеше да стане и да излезе от столовата, когато Саландер грабна молива му и написа няколко цифри в учебника.

– Уравненията на Блек-Шолс са надценени, а и са безполезни, когато пазарът е толкова нестабилен – каза тя и се отдалечи, без ни най-малко да ѝ пука, че той вика след нея.

Просто си вървеше, сякаш Алвар вече не съществуваше. Отне му малко време да разбере какво се е случило. Едва късно вечерта на същия ден, когато седна пред компютъра си, си даде сметка, че Саландер само за секунда бе отговорила правилно на въпросите в учебника. И не само това, ами с непринуден авторитет бе разкритикувала награден с Нобелова награда модел за определяне на стойността на финансови деривати. За Алвар, който обикновено преживяваше единствено поражения и унижение в отделението, това бе голямо събитие. Размечта се, че това може да е началото на благоприятен контакт между тях и дори повратна точка в живота на Лисбет, която най-накрая би могла да осъзнае обхвата на дарбата си.

Алвар дълго се чуди каква да бъде следващата му стъпка. Как да я мотивира? Накрая му хрумна идея. Щеше да ѝ даде тест за интелигентност. Кабинетът му беше пълен със стари тестове и формуляри, останали след всички съдебни психиатри, които бяха опитвали да определят степента на психопатия, алекситимия, нарцисизъм и всичко останало, от което си мислеха, че страда Бенито.

Самият Алвар беше правил някои от тестовете и си мислеше, че момиче, което с такава лекота решава математически задачи, би трябвало да се справи добре и с това. Кой знае, може би тестът щеше да се окаже важен за нея. Ето защо изчака подходящ момент, както му се струваше, и я пресрещна в коридора. Стори му се дори, че вижда любопитство в изражението ѝ, и започна разговора с комплимент. Въобразяваше си, че е установил контакт.

Тя взе теста. Но после нещо се случи. Чу се бученето на влака отвън, Саландер се напрегна и погледът ѝ потъмня, а Алвар започна да пелтечи и я остави да изчезне. След това нареди на колегите си да се погрижат за затварянето на килиите. Самият той отиде в офиса си, който се намираше зад масивна стъклена врата в края на коридора, в така наречения административен отдел. Алвар беше единственият човек от персонала, който имаше собствена стая. Вътре имаше прозорец, който гледаше към двора, стоманената ограда и сивата бетонна стена, а кабинетът не беше много по-голям от килиите, нито кой знае колко по-приятен. Но за разлика от тях, там имаше компютър с интернет връзка, два монитора, които показваха кадри от охранителните камери в отделението, както и няколко украшения, които все пак придаваха малко уют.

Сега часът беше 19,45. Вратите на килиите бяха затворени. Влакът бе отминал в посока Стокхолм, а колегите седяха в малката трапезария и приказваха глупости. Алвар написа ред-два в дневника, който водеше за живота тук. Това не подобри настроението му, тъй като вече не беше толкова искрен в записките си. Вместо да продължи да пише, той вдигна поглед към таблото за съобщения, където бе окачил снимките на Вилда и на майка си, която почина преди близо четири години.

Отвън дворът приличаше на оазис насред пустия затворнически пейзаж. Небето беше безоблачно. Алвар отново погледна ръчния си часовник. Беше време да се обади у дома и да пожелае на Вилда лека нощ, приятни сънища и „чао, съкровище“. Вдигна слушалката, но не стигна по-далеч. Включи се интеркомът. Той погледна дисплея и видя, че повикването е от номер седем, килията на Лисбет Саландер. Веднага го обзе любопитство и заедно с това и притеснение. Всички затворнички знаеха, че не бива да безпокоят персонала ненужно. Лисбет никога преди не бе използвала интеркома, а и като цяло, не изглеждаше като жена, която има навика да хленчи. Възможно ли беше да се е случило нещо?