Жозе Родригеш душ Сантуш: Мъжът от Константинопол

Въпреки че е художествена измислица, романът е вдъхновен от реални исторически събития.

Всеки следва отредената му участ

и стреми се към съдбата, която желае,

но невинаги следва стремежа,

нито желае отредената му участ.

НИКОЙ НЕ ЗАБРАВЯ ДЕНЯ, В КОЙТО Е ЗАГУБИЛ БАЩА СИ. Казват, че именно в този момент ставаме възрастни и бъдещето ни се поверява като ключ от голяма къща, която най-сетне сме наследили. Преструваме се, че сме господари на живота си, но липсата на родителите не ни дава нищо друго освен самотата на хора, оставени на произвола на съдбата си.

Преживях тази трагедия в много странен момент — един от онези следобеди, в които всичко сякаш се случва едновременно, сякаш бог си играе с нещастието ни, отнемайки с едната ръка онова, което ни е дал с другата. Е, такъв е животът. Преминаваме през годините като упоени — сомнамбули, блуждаещи в някакъв сън, чиито граници едва различаваме, изгубени в лабиринт от загадки, които скриват пътищата пред нас. Изведнъж, като с вълшебна пръчка или вероятно заради грешно магическо движение, събитията се ускоряват и всичко се случва много бързо.

Така и стана през онзи ден, когато влязох в луксозния хотел, който се помещаваше в малък дворец някъде в западните покрайнини на Европа. Прекосих фоайето като заловено животно — нервен и потиснат, примирен с бъдещето си, което усещах несигурно. Пътуването до Лисабон беше изтощително и когато най-сетне се отпуснах на канапето, след като бях говорил с лекаря и се бях качил до първия етаж, за да видя умиращия си баща, се почувствах така, сякаш не мога да стана повече. Възглавниците бяха толкова меки, а и аз бях страшно изморен. Огледах се наоколо и вдишах спокойната атмосфера на хотела. Салонът бе обзаведен изискано, както винаги, но признавам, че онова, което ме очарова най-много, бе мекият килим, в който краката ми потъваха с несравнима наслада.

Докато отпивах от уискито с лед, което си бях взел от бара, за да се разсея, оставих мислите си да се реят из събитията, случили се през последните 24 часа. Всичко започна с телеграмата, която ме извести, че баща ми е получил инфаркт в Лисабон. Макар и да съзнавах, че подобно нещо на неговата възраст би могло да се случи във всеки един момент, новината ми дойде като гръм от ясно небе. Едно е само да допускаме вероятността нещо да се случи, съвсем друго е то наистина да се случи. В такъв момент разбираме, че никога не сме напълно подготвени.

Последвалите събития се бяха превърнали в объркана амалгама от откъснати образи, които хаотично се рееха в паметта ми като сухи листа, носени във въздуха от октомврийския вятър. Смътно си спомням как отидох до Пикадили да си купя набързо билет за ВОАС [1], после бясното препускане с моя Морган до летището в Кройдон, шестчасовия полет над Атлантика, разтърсващото кацане на самолета Де Хавиланд на пистата в Лисабон, цветовете на къщите, които блестящата светлина правеше весели и живи, състрадателните погледи, които ме посрещнаха в Авиш , спокойствието, което се разливаше по безчувственото лице на баща ми, когато го видях да лежи в леглото; той умираше, а изглеждаше така, сякаш просто си подремва.

Една приятелска ръка стисна рамото ми, връщайки ме отново в салона на хотела.

— Alors, mon cher? — попита ме майчински женски глас. — T’es bien? [2]

Обърнах се и разпознах прегърбения силует на мадам Дюпре. Изглеждаше грохнала, като човек, който не е спал от няколко дни, и сякаш бе остаряла значително от последния път, когато се видяхме преди около три години. Дали бе от изтощението, или от шока? Всъщност тя бе прехвърлила осемдесетте и нейната жизненост на тази напреднала възраст истински ме впечатляваше. Все пак, откъдето и да я черпеше, тази енергия се бе изпарила и от нея бе останала само светла диря като слънчев лъч в разсейващия се сумрак.

— Не съм на себе си — признах. — Нещо ново?

Възрастната французойка поклати глава и премигна с очи, изпълнени с болката на примирението.

— За жалост, не.

Мадам Дюпре се настани на креслото до мен. Движенията ѝ бяха меки и меланхолични, а фигурата ѝ — плашещо крехка, като суха вейка, която всеки момент ще се счупи.