Жозе Родригеш душ Сантуш: Мъжът от Константинопол

— Ало? Господин Саркисян? Чувате ли ме?

— Да, да — отговорих машинално, опитвайки се да се съвзема от вълнението, породено от новината. — Слушам ви.

— Разбирате ли какво ви казвам?

— Аз… Сигурен ли сте, че сте я намерили? Убеден ли сте, че е тя? Възможно ли е да сте сбъркали жената?

— Тя е! — настоя турчинът с тона на човек, който въобще не се съмнява в думите си. — Говорих с госпожата. Повече от сигурно е. Тя е.

В този миг в мен сякаш се скъса дига, запазена непокътната точно тридесет и девет години. Осъзнах, че плача тихо, самотен и злочест; неспирен поток от сълзи замъгляваше очите ми. Усетих присъствието на мадам Дюпре и помислих, че е дошла да ме утеши, но точно тогава — съдбата днес бе безпощадна и тепърва щеше да усложни всичко — забелязах настойчивия ѝ поглед. Потискайки прилива на емоции, които замъгляваха ума ми, аз се опитах да се овладея.

— Баща ти се събуди — чух я да казва. — Ела бързо! Ела, преди да си е отишъл!

— Ало, господин Саркисян? — питаше през това време мъжът от другата страна на линията. — Чувате ли ме?

Взрях се в нея и осъзнах, че баща ми беше важен. Погледнах черния телефон и си казах, че турчинът също е важен. Накъде да тръгна? Как да постъпя? Бях напълно объркан, сякаш някакъв оркестър бе подел нестройна симфония — всеки инструмент свиреше за себе си, а аз бях изгубен като некадърен маестро, неспособен да дирижирам какофонията, в която се бе превърнал този миг на абсолютно колебание.

— Аз… аз…

Мадам Дюпре ме дръпна за ръката.

— Хайде, бързо! — настоя тя. — Това е последната ти възможност!

— Господин Саркисян? — викаше ме турчинът. — Ало? Ало?

В крайна сметка, предвид обстоятелствата, баща ми беше на първо място.

— Господин Бей — заговорих бързо. — Сега не мога да говоря. Къде може да се срещнем?

— Следващият понеделник по обяд на рецепцията на „Пера Палас“ в Истанбул — отвърна той с увереността на човек, който е планирал всичко. — Устройва ли ви?

— Ще се видим в понеделник.

Оставих слушалката и хукнах след мадам Дюпре, която вече се качваше по стълбите заедно с доктор Фонсека — лекаря, който баща ми бе наел още щом се премести в Лисабон. Качихме се на първия етаж и се отправихме към апартамента му.

Прекрачих прага и потънах в тъмнина, сякаш гъста мъгла изпълваше стаята, а във въздуха се усещаше характерната миризма на приближаващата смърт. Леглото бе покрито с бели чаршафи, напомнящи асептичен саван, които се повдигаха в накъсания ритъм на дишането му. Като стигнах до нощното шкафче, забелязах, че очите му са отворени, мъгляви като опушено стъкло, но в тях все още проблясваше искрица живот.

— Татко? — прошепнах аз с най-нежния глас, на който бях способен. — Чуваш ли ме?

Черните му очи се обърнаха към мен и тогава се убедих, че той наистина е буден и ме чува. Окуражен, аз го попитах дали се чувства добре. Опита се да каже нещо, но успя да произнесе само една сричка: кр… кри . Предположих, че иска да назове името ми, но усилието бе прекалено мъчително, затова той въздъхна уморено и се отказа. Казах му да си почива и го уверих, че всичко ще се оправи. Не знам дали защото ми повярва, или защото беше твърде уморен, но в отговор той затвори влажните си очи и, изглежда, се успокои. Отстъпих встрани и оставих мадам Дюпре да му прошепне няколко окуражителни думи, на които той отново не отвърна. Французойката дори настоя, но внезапно се обърна и избяга от стаята, ридаейки. Не издържаше да го гледа в това състояние.

След около минута си дадох сметка, че баща ми отново бе отворил очи и се опитваше да говори. Приближих се до леглото, хванах мъртвешки студената му ръка и приближих ухото си до треперещите му устни. Той отново мънкаше нещо неразбираемо, безсмислени звуци, издавани на пресекулки, докато тежко си поемаше дъх, но изведнъж му се изплъзна цяла фраза; всъщност бе въпрос, хвърлен на един дъх, сякаш в него се съдържаше същността на целия му живот.

— Какво е красотата?

Тези загадъчни думи ме стъписаха. Какво е красотата? Какво, по дяволите, означаваше това? Защо баща ми похаби последните си сили в някакви нелепости? Това можеше да бъде само бълнуване заради треската — неизбежно последствие от деменческото просветление на умиращия. Затова пренебрегнах въпроса и реших да го питам за състоянието му. Поинтересувах се как е, от какво има нужда и дали мога да направя нещо за него, но той отново затвори очи, оставяйки ме сам с изумлението ми. Докато размишлявах по странния въпрос, усетих, че се размърдва в леглото. Помислих, че нещо му причинява неудобство, и веднага повдигнах чаршафа, за да проверя дали всичко е наред. Тогава той вдигна слабата си ръка и посочи към скрина. След това въздъхна, ръката му тупна и самотно увисна от ръба на леглото.