Жозе Родригеш душ Сантуш: Божият гняв

Известният португалски писател и журналист Жозе Родригеш душ Сантуш е роден през 1964 г. в Мозамбик, но семейството му се установява в Португалия. Жозе Родригеш завършва журналистика и заминава за Лондон, където постъпва на работа в Би Би Си. Няколко години по-късно амбициозният журналист вече чете късните новини в Португалската национална телевизия и преподава журналистика в Нов лисабонски университет. Изключителните репортажи на Сантуш за военните конфликти в различни горещи точки по света му носят редица престижни международни награди.

Днес топрепортерът на Португалия отлично съвместява ангажиментите си като директор на новините на Португалската национална телевизия и сътрудник на Си Ен Ен. Освен това Жозе Родригеш душ Сантуш е и автор на бестселърови романи, покорили класациите не само в Португалия, но и в страните в Латинска Америка и Европа.

Светлините на фаровете пронизаха ледения мрак, изпреварвайки глухото бучене на камиона, който напредваше бавно по Ленински проспект . Тежката машина намали скорост, когато наближи портала, направи лек завой, изкачи нагорнището с рев и ръмжене и спря пред решетките.

Часовоят излезе от караулното помещение, сгушен в шинела, небрежно преметнал автомат Калашников през рамо, и се отправи към шофьора.

— Какво става? — попита войникът сърдито, задето го бяха принудили да напусне уютния подслон в този свиреп студ. — Какво правите тук?

— Трябва да предадем една пратка — каза шофьорът, издишвайки облак пара през прозореца.

Часовоят сви вежди заинтригуван.

— По това време? Чёрт! Та вече е почти два часа сутринта… — Нещо в лицето на шофьора привлече вниманието му. Беше смугло, с блестящи черни очи, типично за кавказец. — Покажете ми документите.

Шофьорът смъкна дясната си ръка и извади нещо от тъмното.

— Ето — каза той.

Войникът едва успя да осъзнае, че шофьорът на камиона насочва към главата му дуло със заглушител.

Трак.

Без да издаде и звук, часовоят падна възнак като кукла. Чу се единствено глухото тупване на тялото, сякаш напълнен чувал се стовари на земята. Струя кръв бликна от тила на убития войник и обагри разкаляния сняг.

— Хайде! — подвикна шофьорът, извръщайки глава назад.

Следвайки предварителния план, четирима мъже изскочиха от затворената каросерия. Всички бяха с униформи на войници от руската армия, с номер на войсковата част 3445. Двама от тях вдигнаха тялото на войника и го прибраха при товара, друг почисти кръвта от снега, а четвъртият се вмъкна в караулното помещение.

Порталът се отвори с електрическо бръмчене. Камионът премина покрай надписа с кирилски букви ПО Маяк и навлезе в охранявания периметър.

Комплексът беше огромен, но шофьорът знаеше много добре къде отива. Видя сектора за научни изследвания Челябинск-60 , отби встрани според уговорката и спря. Веднага след това взе телефона и избра някакъв номер.

— Ало? — отговори глас от другата страна.

— Полковник Пряхин?

— Да?

— Вътре сме, на уговореното място.

— Много добре — отговори гласът. — Елате в химическия център. Действайте според плана.

Камионът потегли по посока на евфемистично назования химически център. Автомобилът прекоси шосето, мина покрай завод 235 и стигна до складовите помещения на центъра.

Циментов зид, увенчан с бодлива тел, се появи от дясната страна на камиона. Алеята водеше към самотна будка на охраната, но шофьорът знаеше за още две такива помещения на други места край стената. Между будката и вратата имаше проядена от ръжда табела, на която пишеше Российское хранилище делящихся материалов .

Следвайки стриктно плана на операцията, шофьорът на камиона паркира пред будката, изключи мотора и фаровете и отново избра някакъв номер от мобилния си телефон. Изчака да позвъни два пъти, след това затвори и зачака.