Жозе Родригеш душ Сантуш: Божият гняв

— Завийте тези тела и вкарайте пленниците.

Мъжете метнаха платнище върху труповете, а Руслан и Аслан приготвиха пистолетите. Приключили с приготовленията, Малик направи знак на стоящите отвън и двамата руски пленници се качиха в товарното отделение на камиона. Руслан и Аслан ги оставиха да минат, след това насочиха оръжия в тила им и стреляха почти едновременно.

Трак.

Трак.

Докато хората му чистеха кръвта в товарното отделение и хвърляха новите трупове върху другите, Руслан изскочи навън и отиде да седне на мястото на шофьора. До него вече се настаняваше полковник Пряхин. Камионът потегли и премина през портала, напускайки територията на химическия комплекс.

— Сигурен ли сте, че искате да излезете с нас? — попита шефът на групата руския офицер.

— Сигурно се шегувате — отговори нервно Пряхин и се разсмя пресилено. — Разбира се, че искам. Официално не съм в „Маяк“. Влязох с анонимен пропуск и присъствието ми тук не е регистрирано. Не бива да ме виждат вътре. Ако не изляза с вас, с кого тогава?

Руслан обърна палец, сочейки към будката на пазача, която чезнеше назад, зад затворената порта.

— Можем ли да бъдем спокойни по отношение на онези типове?

— Вече ви казах, че са мои доверени хора. Командвал съм ги в Чечня и отговарям за тях.

Камионът прекоси територията на Производствено обединение „Маяк“ по същия път, по който бе минал преди половин час в обратна посока, и спря пред главния портал. Мъжът, който беше останал да пази в караулното помещение, скочи в товарното отделение и автомобилът потегли отново. След минути свърна по Ленински проспект и потъна в ледения мрак на нощта, понесъл новия кошмар на човечеството.

Томаш забеляза мъжа на тясното мостче между синьото и зеленото езеро. Беше рус, с късо подстригана, почти щръкнала нагоре коса и тъмни очила, които криеха очите му. Седеше на волана на малкия си черен автомобил и съзерцаваше пейзажа като човек, който се наслаждава на природата, докато чака някого.

— Сигурно е турист — прошепна Томаш.

— Какво? — попита майка му.

— Онзи човек. Караше след нас от Понта Делгада, не забеляза ли?

— Не. Защо?

Томаш се взира още някое време в непознатия, който бе спрял пред моста, после поклати глава и се усмихна успокоен.

— Няма нищо — каза той. — С тези мои мании…

Дона Граса обходи с поглед пейзажа, наслаждавайки се на хармонията, която я изпълваше с мир и покой. Тучната зелена долина се разстилаше пред очите й. Сред буйната зеленина от двете страни на невисок мост бяха разположени изумително красиви водни огледала. Борова гора ограждаше пасищата, изпъстрени с хортензии и обички, които бяха превзели склоновете.

— Колко е красиво! — възкликна тя.

Синът й кимна утвърдително с глава.

— Един от най-хубавите пейзажи в света, без съмнение.

— Ах, наистина! Великолепен е!

— Знаеш ли как се е образувало всичко това, мамо?

— Нямам представа.

Томаш протегна дясната си ръка и посочи дългата стена, ограждаща хоризонта като пръстен.

— Това е кратер на вулкан, виждаш ли?

Безпокойство припламна в очите на дона Граса.

— Шегуваш се!

— Сериозно — настоя синът. — Нали виждаш онази стена, в дъното, която огражда цялата долина? Това са стените на кратера, които се издигат над петстотин метра надморска височина. Ние сме точно по средата на калдерата.

— О, божичко! Значи това е калдера на вулкан? И… и не е ли опасно да стоим тук, сине?

Томаш се усмихна и нежно докосна рамото й.

— Не се плаши, мамо. Можеш да бъдеш напълно спокойна.

— Как може да си сигурен, Боже милостиви… Щом е вулкан, значи може да… да помете всичко! Не си ли гледал онзи филм за Везувий по телевизията?

Синът отново посочи западния склон на кратера.

— Последният път, когато е регистрирана вулканична активност, е било на връх Камариняш. Преди триста години.

— Е и? Това може пак да избухне!

— Разбира се, че може. Но преди да се случи, би трябвало да се появят някакви предупредителни знаци. Вулканите не стигат до тази фаза току-тъй, изведнъж. Има признаци на активност, които предсказват събитията. — Махна към къщите, накацали край синьото езеро. — Както виждаш, толкова е безопасно, че някои хора са се заселили тук.

Майката погледна към къщите със смаяно изражение.

— О, виж ти! И село ли има тук?

— Да, Сете Сидадеш. Около хиляда души живеят тук.

Дона Граса се хвана за главата.

— Божичко, луди хора! Как е възможно да живеят в кратера на вулкан, Пресвета Дево! Ами ако онова нещо изригне?