Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Всеки е дявол за самия себе си и превръща този свят в собствен ад.

Оскар Уайлд

Всички исторически, финансови и икономически данни, включени в този роман, са истински.

Прохладният бриз полюшваше листата на палмите по зелената ивица между двете платна на крайбрежния булевард и те сякаш танцуваха, увлечени от жизнерадостния ритъм на града в летния сезон. Слънцето потъваше зад крайбрежната ивица и в старинните фенери по лъкатушещия „Промнад дез Англе“ блещукаха светлини, които къпеха Ница в сияйния блясък на диамантена тиара. Безброй отражения трептяха като пламъци в развълнуваните води на Средиземно море.

Туристите напускаха на групички плажа „Нептун“, където вместо пясък имаше килим от сиви камъчета. Върху тях се стелеха сини платна, където се излежаваха най-упоритите плажуващи.

По тротоарите се тълпяха хора, които се връщаха към хотелите и квартирите, чуваха се безгрижни разговори и смях.

Тревогата в очите на русия мъж, който се движеше по алеята, контрастираше със спокойната атмосфера на летния сезон в големия град на Лазурния бряг. Мъжът смутено хвърли поглед назад и ускори ход, след секунди почти се затича по широкия тротоар, заобикаляйки туристите, които се изпречваха на пътя му. Внезапно изскочи на платното и едва не попадна под гумите на черен мерцедес, а след това се размина на косъм с един астън мартин металик, който идваше от другата страна, но някак си успя да се изплъзне от автомобилите, които се разминаваха по шестте ленти на крайбрежния булевард, и въпреки явната си напрегнатост стигна без повече инциденти до отсрещния тротоар. Мъжът премина в бяг и профуча край вратата на „Негреско“ [1] Известен хотел в Ница. — Б. пр. , без да спре поглед върху великолепната фасада с обли ъгли и купол в розово и зелено на великолепната бяла сграда, която приличаше на парче слонова кост, вмъкната в „Промнад дез Англе“.

Хладният бриз бе напоен с ухание на море, слънце, йод и ваканция, но той не забелязваше нищо. Тръгна по улица „Риволи“ и излезе на оживената „Буфа“. Една табела указваше, че за централната част на града се тръгва надясно, и той свърна в същата посока. Спря пред вратата на първата постройка от отсрещната страна на улицата — светлосива пететажна сграда с много тераси и метални решетки с орнаменти, чиято фасада напомняше елегантните постройки на парижката улица „Риволи“. Мъжът се огледа предпазливо на двете страни; приличаше на уплашен заек. Не забеляза нищо подозрително по широката улица, но това не го успокои. Натисна продължително звънеца на втория етаж вляво, изчаквайки нетърпеливо някой да отговори.

— Кой е? — попита ядосан глас от домофона, очевидно подразнен от припряната настойчивост. — Кой е там?

— Аз съм, Ерве. Отвори вратата! Бързо!

— Сега, сега. Успокой се!

Входната врата се отвори с жужене и изщракване и Ерве влезе в сградата, след като отново хвърли поглед към улицата, за да се увери, че никой не го е проследил. Прекалено нетърпелив, за да чака асансьора, той хукна по стълбите, прескачайки стъпалата по две, и спря задъхан едва когато стигна до втория етаж. Вратата на апартамента отляво беше притворена и новодошлият се натъкна на приятеля си, който го чакаше, скръстил ръце на гърдите си.

— Трябва да се махнем от тук! — каза гостът, докато се вмъкваше вътре. — Колкото е възможно по-скоро.

Приятелят му се отдръпна, за да може гостът да мине, и докато затваряше вратата, му хвърли въпросителен поглед.

— Какво става?

Новодошлият се затича към хола, отмести леко пердето на прозореца и погледна навън. Оттам се виждаше Средиземно море и огромният лайнер, който отплаваше от съседния град Вилфранш сюр Мер към хоризонта, но Ерве не го забеляза и се съсредоточи върху случващото се долу на улицата.

— Мисля, че ме видяха.

Думите заинтригуваха приятеля му.

— Защо мислиш така?

Ерве не отмести поглед от прозореца и продължи да оглежда улицата за някакво подозрително движение, което да потвърди съмненията му; трябваше да се убеди, че не са го проследили.

— Видях един човек на „Пром“ [2] „Промнад дез Англе“ (съкр.). — Б. пр. , който ме снимаше. Когато усети, че съм го забелязал, се обърна на другата страна и скри фотоапарата.

— Как изглеждаше? С какво беше облечен?