Жозе Родригеш душ Сантуш: Милионерът в Лисабон

Копнеем за съвършенство,

защото то за нас е недостижимо;

ако го имахме, бихме го отхвърлили.

Съвършенството не е присъщо на човека,

защото сам човекът не е съвършен.

Фернандо Песоа

ПРОНИЗИТЕЛЕН ПИСЪК РАЗДРА НОЩТА.

Тъкмо бях обърнал първата страница от втория ръкопис на баща ми, когато се стреснах от ужасяващ вик, продължителен като вълчи вой. Идваше от коридора и след първоначалното слисване разпознах гласа на мадам Дюпре. Разтревожен, скочих от леглото и хвърлих листовете, те се разпиляха по пода, а аз изхвърчах от стаята по пижама. Забелязах открехнатата врата на апартамент „Дона Филипа Ланкастър“, където бе настанен баща ми. Светлината вътре очертаваше жълт четириъгълник по пода. Затичах се натам. Влязох и заварих възрастната жена на колене на пода, превита и цялата трепереща до леглото на баща ми.

- Какво става? - попитах аз. - Какво се е случило?

Тя само изхлипа.

Вдигнах поглед към леглото и предчувствайки най-лошото, се взрях в неподвижното тяло в чаршафите. Наведох се над баща си; отначало ми се стори, че просто си почива спокойно, чужд на истеричния хаос, който цареше наоколо. За момент почувствах облекчение, но то бързо отмина, когато забелязах странно притворените му очи, чиито зеници се взираха безизразно в тавана; сякаш гледаха, без да виждат. Точно в този миг шокът ме разтърси.

- Татко!

Спомням си смътно урагана от емоции и събития, които ме връхлетяха изведнъж като от дълбок сън, завихряйки неясни образи, впечатления, чувства и гласове. Спомням си, че го прегърнах силно и го пуснах едва когато сестрите ме издърпаха на дивана до прозореца, за да се погрижат за него. Отчаян и безсилен, аз просто седях там и наблюдавах хората, които се суетяха около мен, влизаха и излизаха от апартамента. Отначало бяха само медицинските сестри, които се въртяха около леглото като мухи, после се появиха служители на хотела, други гости надникваха от коридора, видях дори самия управител, дойде докторът, наминаха и двама полицаи, а по-късно се появиха адвокатът и един католически свещеник.

След като стана ясно, че вече нищо не може да се направи, всички притихнаха и суматохата отстъпи място на някакво спокойствие, изтъкано от скръбен шепот. Хората изказаха съболезнованията си; „изгубихме един велик човек“, каза някой; докторът ме увери, че „медицината не можа да направи нищо повече за него“; свещеникът отбеляза, че „такава е била Божията воля“, и на всичко отгоре адвокатът заговори за завещанието, подчертавайки изрично, че „би било добре да се запознаете със съдържанието му възможно най-скоро“. Намерих забележката му за неуместна, в дадената ситуация дори обидна, но не казах нищо; обърнах се и се отдалечих.

Тази сутрин тялото остана в апартамента на хотела за традиционния арменски dan gark[1] Бдение (арм.). - Б. пр. . През това време всички ме обсипваха с толкова много молби и заръки, че бях принуден да изляза от вцепенението си, за да им отговоря и да се заема с подготовката на погребението. Това ми подейства добре, защото имаше с какво да се заема. По някое време дори започнах да се държа като генерал, раздавайки заповеди наляво и надясно. Разпоредих се да повикат от Лондон епископа на Арменската църква, за да ръководи погребалната литургия, тъй като не исках католическа церемония, и отидох до една погребална агенция. Най-неочакваният проблем възникна, когато агентът ме попита за гробището, където да бъде погребано тялото. Мъжът ми предложи избор между „Семитерио душ Празереш“ - непонятно за мен име на подобно място [2] Cemitérioi dos Prazeres - в превод от португалски означава „Гробище на удоволствията“. - Б. пр. , и „Алту ду Сао Жуао“.

- Няма да има погребение - обясних аз. - Тялото ще бъде кремирано.

Човекът се оцъкли от изненада.

- Кремирано ли? Къде?

- В крематориум, къде другаде - отвърнах аз и свих рамене, тъй като вече губех търпение. - Сега да не би да ме накарате да избера мястото, където баща ми да бъде...

- Вие не разбирате - прекъсна ме агентът, чието палто смърдеше отвратително на формалин. - В Португалия няма крематориуми.