Жозе Родригеш душ Сантуш: Милионерът в Лисабон

Храмът действително бе претъпкан и службата скоро щеше да започне, затова реших, че не е разумно да настоявам. Накрая отстъпих, макар да не бях сигурен дали постъпвам правилно. Според арменската традиция ковчегът трябваше да бъде затворен, но баща ми лежеше в него, там пред олтара, облечен в костюм, с бяла кърпичка в джоба на сакото и с бледо лице, изложен пред всички. И още по-лошо, когато службата свърши и се приближих до ковчега за последно сбогом, не го направих насаме, както бе нормално между скърбящ син и покойния му баща, а пред погледа на тълпа непознати и светкавици на фотоапарати, пред огромна публика, което ми се струваше направо скандално.

След церемонията ковчегът бе транспортиран до летището, където ни очакваше друга тълпа и нов щурм на фотографи. Присъствието им не ме изненада, все пак бе починал най-богатият човек в света, а това неизбежно привлича вниманието на пресата, но фактът, че толкова португалци се бяха стекли тук, отново ме изуми; нямах представа, че в тази малка страна баща ми се ползваше с такава слава. Честно казано, смятам, че и самият той би останал учуден.

Веднага щом самолетът на Португалските въздушни линии отлетя за Цюрих, аз излязох от летището с идеята да се върна в „Авиш“. Двамата с мадам Дюпре се качихме в колата. Шофьорът точно се канеше да потегли, когато вратата се отвори и адвокатът на баща ми неочаквано нахълта вътре.

- Дано нямате нищо против да ме закарате - каза извинително Азеведо Пасарао, докато се настаняваше до мен. - Трябва да обсъдим някои интересни въпроси.

- Така ли? Какви?

Португалският адвокат на баща ми изтри запотеното си чело с опакото на ръката и посочи куфарчето, което лежеше в скута му.

- Завещанието.

Поех си дълбоко дъх в опит да сдържа гнева си.

- За бога! - извиках аз, вече на ръба на търпението си. Последните двайсет и четири часа бяха много тежки за мен, а този мъж ми лазеше по нервите с незначителните си тревоги. - Честно казано, струва ми се, че моментът не е подходящ.

- Простете, господин Саркисян, но трябва да свършим това възможно най-скоро.

- Защо? Какво е толкова спешно?

Тълпа репортери вече бе наобиколила колата, а обективите им бяха залепени за прозорците в старанието им да отмъкнат кадри от купето, сякаш вътре се случваше нещо изключително важно.

- Последната воля на баща ви е свързана е организация на негово име - обясни господин Пасарао. - Фондация за изкуство, която той искаше да създаде. - Посочи с палец към фотографите, които ни бяха наобиколили. - Трябва да се възползваме от присъствието на международните медии, за да обявим пред света последната му воля. Ако губим време, журналистите ще напуснат Лисабон и...

Тук чашата преля. С рязко движение, почти импулсивно, отворих задната врата на колата и посочих към улицата.

- Вън! - наредих аз. - Махайте се оттук!

- Но... господин Саркисян...

- Вън!

Слисан от неочакваната ми реакция и може би защото се опитвах да го избутам, адвокатът се олюля и се озова на улицата. Затворих вратата с трясък и направих знак на шофьора да тръгва. Автомобилът потегли, пробивайки си път през кордона от репортери, и се отправи към хотела по слънчевите лисабонски улици.

Събудих се в четири часа сутринта.

Предишната вечер се чувствах толкова изморен, че си легнах в осем, веднага след вечеря. Събуждането в тъмни зори бе цената, която платих за нарушения си режим. Опитах се да заспя отново, но не успях. След двайсет минути се отказах, станах и се затътрих до прозореца. Навън бе тъмно; само бледата луна и жълтеникавата светлина на уличните лампи осветяваха фасадите на сградите, дърветата и улицата, придавайки им леко меланхолично сияние.

Върнах се в леглото, размишлявайки за събитията от последните дни. Спомних си за уговорената среща за понеделник в „Пера Палас“ в Истанбул и си помислих, че след като баща ми вече го няма, нищо не ме задържа в Лисабон. Разбира се, трябваше да разреша въпроса със завещанието. Може би господин Пасарао все пак имаше право. Наистина трябваше да побързаме.

Включих нощната лампа, оправих възглавницата и се настаних удобно. Баща ми беше мъртъв и аз трябваше да се запозная с последната му воля. Адвокатът беше споменал за фондация за изкуство и честно казано, това никак не ме изненадваше. В крайна сметка за баща ми не беше ли именно този raison d`etre[4] Смисълът на живота (фр.). - Б. пр.? Калуст Саркисян, бизнес магнат, господин пет процента, бе също и ценител и колекционер на произведения на изкуството, истински естет. Спомних си минутите, през които бях разговарял с него, когато само преди няколко дни бе излязъл от комата за последен път. Припомних си последните му думи и сега, когато мисля за това, ми се струва, че те представляват смисъла на целия му живот.