Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Миризмата на плесен и прах, която се излъчваше от антиките, бе достатъчна, за да държи всеки разумен човек на дистанция от старинните документи, но застоялият мирис на разпадаща се хартия действаше на Томаш Нороня като прекрасен аромат. С ръце в ръкавици, както е редно при работа с толкова стари ръкописи, португалският историк взе стария пергаментов свитък и го разгъна върху плота. Приближи пожълтялата лампа и освети мистериозните редове, които изпълваха стария документ като таен код; приличаше малко на арабски, но беше нещо различно, много по-загадъчно и по-трудно за разчитане.

— Каква е тази писменост, професоре?

Въпросът бе зададен от мъжа, който му беше дал свитъка, ръководителя на екипа от археолози. Преди няколко дни той го бе повикал в Атина и го бе довел в тази тъмна пещера на Археологическия музей.

— Авестийски [5] Езикът на паметника Авеста, свод от свещени текстове на зороастризма. — Б. р. — отвърна португалският историк, който удивено разглеждаше думите върху пергамента, — Един от езиците на зороастризма [6] Религия и философия, основаващи се на учението на пророка Зороастър, възникнали през VI в. пр. Хр. в Иран. — Б. пр. , използван в Персия до VI в. пр. Хр.

— Значи, потвърждавате, че този текст действително е от Авеста?

Вглъбен в текста пред себе си, Томаш не отговори; всъщност дори не бе чул въпроса — толкова бе съсредоточен в текста, който поглъщаше с несдържан възторг. Не си бе и представял, не ще дойде ден, в който да стои пред подобен ръкопис. Изумлението му нарастваше, докато превеждаше думите, изписани преди повече от две хилядолетия; сякаш древният писар ги бе изрисувал специално за него. Струваше му се невероятно, че откритие от подобен мащаб бе попаднало в ръцете му по такъв начин.

— Кажете ми, професор Маркопуло, къде го намерихте?

— Сред руините на Библиотеката на Пантен [7] Останки от библиотеката, разкрити през 1935 г., се намират в североизточната част на древната гръцка Агора в Атина. Построена е от Флавий Пантен (Titus Flavius Pantainos), който я посвещава на император Траян и жителите на Атина. — Б. пр. — отвърна археологът. — Близо до Агората.

— Това вече ми го казахте, когато ме поканихте да дойда — отбеляза Томаш, без да откъсва поглед от старинния пергамент, сякаш се страхуваше да не изчезне. — Но къде по-точно?

— В изкопа от страната на библиотеката, близо до Арката на Атина Архегетис. Натъкнахме се на подземна галерия, напълно защитена от влага. Там бяха скрити свитъците.

Томаш не сваляше очи от ръкописа; съдържанието му беше покоряващо и го хипнотизираше. Не бе способен да откъсне поглед, дори и да искаше. И кой можеше да го съди? Нима това не бе мечта на всеки историк? Изглеждаше невъзможно толкова древен документ да е оцелял във влажните климатични условия, типични за Европа. Ако беше в Близкия изток, това не би го учудило; откритията от Кумран и Наг Хамади бяха доказателство, че сухият климат на Израел и Египет беше най-подходящ за съхранение на древни ръкописи. Но… Гърция?

— Този текст е изумителен — прошепна той удивен. — Наистина изумителен!

Гръцкият археолог, който го придружаваше, се приближи, за да разгледа свитъка, разгънат на плота, сякаш с един поглед би могъл да проникне в тайните му.

— Наистина ли е от Авеста? — попита отново той. — Потвърждавате ли, професоре?

Томаш леко кимна с глава.

— Да, това е Авеста — увери го. — И по-точно Гата, книгата със седемнадесетте химна, за които се смята, че са писани от самия Зороастър.

Професор Маркопуло посочи древния свитък, чиито загадъчни думи сякаш оживяваха йод жълтата светлина на лампата, изтръгнати от мрака, който в продължение на хилядолетия ги бе пазил от човешкото любопитство.

— Какво пише?

Португалският историк се взря в една дума, чиито последни букви липсваха и на тяхно място имаше малка дупчица, издълбана от времето и вероятно от молец; явно се опитваше да проникне в смисъла, скрит в празнотата.

— Откъс, разказващ за Ангра Майню [8] Ahriya mainyus (староперс.) — „всеунищожаващ дух“; дух на отрицанието, хаоса и смъртта, олицетворение на злото в зороастризма. — Б. р. .

— Кой е той?

Томаш за пръв път вдигна поглед от ръкописа и се взря в колегата си с усмивка, която сенките в пещерата правеха леко зловеща, сякаш атмосферата на това мрачно място беше най-подходяща за темата, която текстът разглеждаше.

— Дяволът.

Като чу прокълнатото име, археологът отвори широко очи и инстинктивно отстъпи назад изплашен, сякаш се страхуваше от самия ръкопис.