Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Млад мъж с бели къси панталони и синя тениска с яка на яхтклуба в Монако.

Приятелят му наклони глава и го погледна укорително.

— Ама че си глупав! — смъмри го бащински той. — По-страхлив си от заек. Zut alors [3] По дяволите! (фр.) — Б. пр. , дори някакъв обикновен турист те кара да трепериш от страх. Не знаех, че в Париж се страхувате от туристи.

Парижанинът отмести поглед от пердето и се обърна към събеседника си.

— Разбери, Ерик, този тип наистина ме следеше!

Ерик се усмихна.

— Сериозно? Шпионин по къси панталони и тениска на яхтклуб? Да не е бил 008? Или Арсен Люпен? — Поклати глава. — Сигурно се шегуваш…

— Облеклото му беше камуфлаж.

Усмивката на приятеля се превърна в смях.

— Нима знаеш какво е камуфлаж? — възкликна Ерик, като прекара пръсти през посивялата си коса. — Навремето, когато бях студент, се сблъсках с полицаите в Сорбоната през май 68-а, по времето на комунягите, след това Индокитай, Алжир и цялата онази лудост — тогава наистина имаше шпиони! — Той махна отегчено към прозореца. — Човекът, когото си видял, е бил просто турист, драги, който е снимал „Пром“ на свечеряване. Нима има по-нормална гледка в Ница? — Обърна се и тръгна към коридора. — Мисля, че този случай ще ти съсипе нервите. Хайде, ела тук и се успокой.

Ерве внезапно се почувства неловко и се поколеба; може би приятелят му имаше право — случаят наистина го караше да се държи като параноик.

— Наистина ли мислиш, че е бил турист?

Ерик дори не се обърна.

— Хайде, идвай — повтори бащински той. — Чака ни работа.

Спокойствието на партньора му успокои Ерве. Само преди миг би се заклел в живота на децата си, че мъжът с късите панталони го наблюдаваше, но вече не беше толкова сигурен. В крайна сметка може би Ерик имаше право, мъжът с късите панталони беше обикновен турист, очарован от „Промнад дез Англе“, а той, изнервен от работата, смяташе, че го наблюдават, и виждаше опасности навсякъде. Какъв глупак беше!

Мислеше да надникне през прозореца за последен път, но накрая реши, че си е въобразил всичко, надви колебанието си и излезе в коридора, следвайки Ерик. Наистина имаха много работа.

Сгреши, защото ако беше последвал инстинкта си и беше погледнал отново към улицата, щеше да види мъжа с късите панталони и синята тениска на яхтклуба в Монако, който наблюдаваше сградата от ъгъла.

Щеше да установи и още нещо, не по-малко важно — непознатият не бе дошъл сам.

Мониторите на преносимите компютри светеха с отворени таблици, изпълнени с цифри. Вече бе станало време за вечеря, но Ерве и Ерик бяха толкова увлечени в работата си, че не обръщаха внимание нито на времето, нито на мълчаливите протести на стомасите си. Изглежда, всичко, от което се интересуваха, бяха символите върху екраните на компютрите им.

— Виж това — каза Ерик, нарушавайки тишината, и посочи едно от числата върху екрана. — Не се учудвай, че стигнахме дотук.

Парижанинът надникна в съседния монитор.

— Обичайно, нали?

Отново се потопиха в цифрите и тишината се завърна в апартамента, нарушавана само от тихото бръмчене на компютрите и откъслечно нервно тракане по клавиатурата. Проектът, по който работеха, беше може би най-важният професионален проект, c които някога се бяха заемали. Той изискваше внимание към детайлите, огромна концентрация и много усърдие и те бяха решени да го завършат.

Внезапно се чу метален звук.

Стреснати, Ерве и Ерик изправиха гърбове и вдигнаха глави. Звукът идваше от коридора. Първоначалната изненада премина в ужас, когато проумяха, че в този момент някой се опитваше да пъхне ключ или друг метален предмет, вероятно тел, в ключалката на входната врата.

— Какво става?

Разтревожени, двамата скочиха на крака. Очевидно някой се опитваше да влезе в апартамента, но кой? Сетиха се за няколко възможности, но бързо ги отхвърлиха. Никой не знаеше, че се бяха скрили тук, за да довършат работата си. Следователно човекът, който се опитваше в този момент да отвори вратата, който и да беше той, не идваше с добри намерения. Какво да правят? Да издебнат натрапниците? Но как да се изправят срещу тях? Те не бяха бойци, нито можеха да се бият; смятаха, че физическата сила е за първобитните хора. Дали не бе по-добре да избягат? Втурнаха се в една посока, после в друга — лутаха се като подплашени пилци, без да знаят как да постъпят.

Шумът от металния предмет, който тракаше в ключалката, стана по-силен. Накрая, давайки си сметка, че не са в състояние да се бият, Ерве кимна към кухнята, в дъното на която имаше врата, водеща към аварийното стълбище на сградата. Хвана Ерик за лакътя и силно го бутна напред.