Жозе Родригеш душ Сантуш: Ръката на Сатаната

— Хайде! — каза той. — По-бързо!

Изтичаха в кухнята и отвориха вратата в дъното. В момента, в който Ерве стъпи на металното стълбище, откъм коридора се чу изщракване и те разбраха, че ключалката може би поддава.

— Побързай! — извика Ерик с изтънял от паниката глас. — Идват!

Ерве беше толкова уплашен, че почти му се искаше да се хвърли долу. Все пак се намираха на втория етаж и той овладя самоубийственото си желание. Прескочи две стъпала, после три и след това още три; металната стълба се клатеше, дрънчеше и се люлееше. Той се закова още преди първата площадка, като видя двама мъже по-надолу, които препречваха пътя и се взираха заплашително в него.

— Назад! — каза той. — Назад!

— Полудя ли? — изненада се Ерик две стъпала по-нагоре, без да разбира реакцията на приятеля си — Върви!

Но парижанинът вече отстъпваше, като махаше към края на стълбището, за да посочи мъжете, които междувременно бяха започнали да се изкачват към тях.

— Те са там!

Ерик погледна в указаната посока и съзря силуетите, които приближаваха. В този миг разбра какъв е проблемът, спря и отстъпи. Двамата заизкачваха стълбите с надеждата, че ключалката все още не е поддала, че ще имат време да се въоръжат с кухненски ножове и може би ще успеят да се обадят за помощ.

Върнаха се в кухнята и се оказаха обградени от трима души, които препречваха пътя им като вълци. Трима непознати със сурови лица, заели заплашителна поза — двама отпред и един отзад.

— Кои са господата? — попита Ерве, стараейки се да придаде тежест на гласа си. — Какво правите тук?

Двама от пришълците пристъпиха напред. В следващите секунди Ерве и Ерик усетиха силните им ръце, които притискаха гърбовете им и завързваха ръцете им, обездвижвайки ги напълно. Опитаха да се освободят от хватката, но нападателите бяха силни и можеха само да ритат с крака. Напразно.

Парижанинът смени тактиката, укроти се и се взря в непознатия, който ги наблюдаваше; явно бе шефът на бандата. Помисли да преговаря, но си даде сметка, че това бе мъжът с късите панталони и синята тениска на яхтклуба в Монако — „туристът“, когото бе зърнал преди няколко часа на „Промнад дез Англе“ и който странно се усмихна, когато вече бе очевидно, че двамата домакини няма накъде да бягат.

— Шах и мат.

Въжетата, с които Ерве бе вързан за стола, бяха толкова стегнати, че ръцете го боляха. Погледна към Ерик и разбра, че по-възрастният му приятел не се чувства по-добре; лицето му беше неестествено бледо.

Огледа се наоколо и забеляза бъркотията, която цареше във всекидневната. Не можеше да види какво се случва в останалите помещения на апартамента, но шумът беше показателен и не му бе трудно да си представи какво става там. Неканените гости изтърбушваха стаите и претърсваха всичко, което можеше да се претърси, разхвърляйки по пода дрехи, книги, документи, украшения и всичко, което намираха по чекмеджетата и рафтовете.

След половин час мъжът с късите панталони и синята тениска се върна във всекидневната и се приближи до Ерве.

— Къде е дивидито?

Заложникът поклати глава.

— Какво дивиди? Не знам за какво…

Два жестоки удара в лицето, последвани от ритник, прекъснаха отговора.

— Не се прави на тъп! — изкрещя нападателят заплашително.

— Къде е дискът?

Ерве опита да се свие, за да се защити, но беше прекалено здраво завързан и успя единствено да обърне глава. Усещаше, че бузата му гори и носът му пулсира, но разбра, че кърви едва когато видя червените капки по дървения под, образуващи неправилни последователни кръгове.

— Аз… не знам — заекна той. — Не знам за какво… за какво говорите.

Отнесе нов ритник в лицето, който сигурно бе сцепил долната му устна, защото усети силно и болезнено туптене.

— Говори, идиот такъв! Къде е дивидито?

Заложникът се опита да отговори, но първите думи заседнаха в гърлото му и не излязоха. Пое си дълбоко дъх и се концентрира.

— Моля ви, спрете — прошепна той задъхано. — Не знам нищо за никакво дивиди.

Мъжът с късите панталони се взира в него около пет дълги секунди, сякаш се опитваше да прецени дали човекът пред него лъже, или казва истината. Изглежда, му повярва или просто реши да смени тактиката. Приближи се до другия пленник. Застана пред него с разкрачени крака и мрачен поглед, като тореадор, който се подготвя за битка.

— Къде е дискът?

Беше ред на по-възрастния заложник да се свие.

— Не знам.

Мъжът с късите панталони се нахвърли върху втория заложник, влагайки още по-голяма ярост, отколкото когато удряше Ерве. Тялото на Ерик беше вързано за облегалката на стола и главата му беше напълно открита. Когато ударите спряха, лицето на втория заложник беше покрито с кръв и подутини; дясната част на челото му беше толкова подпухнала, че не можеше да си отвори окото.