Жозе Родригеш душ Сантуш - Божият гняв

Порталът автоматично се отвори. Веднага след това се отвори вратата на будката, оставяйки тесен прорез светлина сред мрака. Някакъв мъж изскочи на пътя. По фуражката му личеше, че е офицер от армията. Военният се огледа наоколо и шофьорът мигна с фаровете, за да го забележат.

Офицерът видя светлините да светват и угасват и веднага се упъти към камиона.

— Комсомольская — възкликна офицерът, изричайки паролата.

— Правда — отговори шофьорът.

Военният скочи на мястото до шофьора, който го поздрави с кимване.

— Привет, полковник. Всичко наред ли е?

— Нормално, Руслан — потвърди Пряхин с напрегнат глас и махна нетърпеливо. — Да тръгваме. Нямаме време за губене.

Руслан дръпна скоростния лост и камионът потегли към отворения портал. Автомобилът бавно мина покрай будката на охраната и влезе в територията на химическия център.

— А сега?

Полковникът посочи една врата вляво.

— Спри пред служебния вход.

Руслан паркира пред вратата, но не изключи мотора, за да не замръзне. След това подвикна нещо към каросерията на камиона и петима мъже изскочиха отвътре. Шофьорът също слезе, като продължи да дава нареждания — явно той командваше. Свалиха две малки метални сандъчета от товарното отделение.

— Давай, давай! — избоботи нервно полковник Пряхин, за да ги накара да побързат. — Раздвижете се!

Един човек остана да пази камиона, другите петима със сандъчетата последваха руския офицер. Влязоха през служебния вход.

Температурата вътре беше приятна и неканените гости свалиха ръкавиците, но не и шинелите. Руслан се огледа наоколо, преценявайки съоръженията. На бледата жълтеникава светлина бетонните стени изглеждаха невероятно масивни.

— Дебелината им е осем метра — каза полковникът, като видя, че Руслан ги оглежда. Посочи нагоре. — А таванът е покрит с цимент, асфалт и чакъл.

Руският офицер поведе неканените гости из пустите коридори, свивайки вдясно и после вляво, докато накрая спря и погледна назад към Руслан.

— Аз съм дотук — прошепна той. — В следващия коридор има зала за видеомониторинг, откъдето се контролира достъпът до хранилището. Както вече ви казах, там има двама мъже. Малко по-нататък, в дъното на коридора, има стълбище, а на горния етаж има преддверие с вход към хранилището. Не забравяйте, че не можем да получим достъп до хранилището без двамата служители, за които говорихме. Единият държи първата част от кода, другият — втората част. Ако се доберете само до единия от тях, ще имате достъп само до половината от кода. Затова…

— Знам — прекъсна го Руслан неочаквано грубо. Навярно искаше да наложи тишина.

Полковникът млъкна и се взря напрегнато в командира с преценяващ поглед. Беше свикнал да издава заповеди, а не да ги изпълнява.

— Късмет — процеди накрая.

Руслан се обърна назад и впи поглед в двама от хората си.

— Малик, Аслан. — Кимна рязко с глава. — Тръгвайте.

Двамата мъже, стиснали пистолети със заглушители, свиха след ъгъла и продължиха безмълвно напред по коридора. Отдясно имаше открехната врата, иззад която струеше светлина. Двамата се вмъкнаха в залата и веднага настъпи суматоха, която завърши с четири приглушени изстрела.

Без да изчакат другарите си, Руслан и другите двама мъже продължиха по коридора със сандъчетата, които бяха свалили от камиона, и спряха едва когато стигнаха до стълбището. Изкачиха се предпазливо и влязоха в преддверието, защитено с решетка като огромен кафез.

— Кой е там? — попита някакъв глас.

Дебел мъж около четиридесетте се надигна от бюрото и се приближи до решетката, за да види непознатите.

— Кои сте вие?

— Аз съм лейтенант Руслан Марков — представи се непознатият от другата страна на решетката, отдавайки чест. Махна към двете сандъчета, които другарите му носеха. — Идваме от химическата фабрика в Новосибирск с материал за складиране.

— По това време? — учуди се дебелият. — Това е в разрез с правилника. Какъв протокол носите?

След като плъзна поглед по идентификационната карта, която висеше на гърдите му, Руслан извади мобилния си телефон и набра някакъв номер. След второто позвъняване се обади глас от другата страна и Руслан му подаде телефона през решетката.

— За вас е.

Дебелият изгледа удивено мобилния телефон и веждите му се вдигнаха от недоумение. Той взе апарата и го допря до ухото си.

— Ало?

— Виталий Абросимов? — попита глас от другата страна на линията.

— Да. С кого говоря?