Жозе Родригеш душ Сантуш - Божият гняв

— Казах ти вече, че ако вулканът навлезе в активна фаза, първо ще се появят признаци.

— Какви признаци?

Томаш посочи двете езера — едното синьо като небето, другото зеленикаво като гората наоколо.

— Водата щеше да кипи. Щеше да се стеле дим над земята, да има земетръси с вулканичен произход, както и други явления, които биха ни послужили за предупреждение. Но, както се вижда, нищо няма да се случи.

Свеж полъх идваше откъм стените на огромния кратер и надипляше повърхността на езерата. Дона Граса вдигна яката на сакото си, за да покрие гърлото си, и дръпна сина си за ръкава.

— Студено е.

— Права си. Може би е по-добре да си тръгваме.

Влязоха в колата, която бяха оставили до моста, и веднага се почувстваха по-добре, защитени от острия вятър.

— Къде отиваме сега? — попита майка му.

— Не знам. Къде ти се ходи? Пред нас са Мощейруш…

— Не — каза тя, сочейки къщите край синьото езеро. — По-добре да отидем до селото.

Томаш завъртя ключа и моторът заработи. Потегли, направи полукръг и мина край черната кола с русия мъж на волана на път към селото. Приятно чувство на покой го обзе при вида на това зелено кътче на остров Сао Мигел — всичко тук беше толкова безметежно, сякаш времето бе спряло. Крайпътен знак сочеше към Сете Сидадеш. По-скоро по навик, отколкото от подозрителност, докато правеше десен завой, погледна в огледалото за обратно виждане.

Черната кола ги следваше.

Томаш бавно прекоси малкото селище с автомобила, нает в Понта Делгада. Къщите бяха кокетни и спретнати, с отворени прозорци и проснато пране по просторите, но по улиците по това време на деня нямаше жива душа.

— Толкова е приятно тук — отбеляза дона Граса. — Трябваше да доведем баща ти.

Томаш, който се беше съсредоточил в огледалото за обратно виждане, отклони поглед към майка си. Имаше дни, в които беше по-добре, друг път бе по-зле, но признаците на Алцхаймер бяха налице. А този ден беше един от добрите — майка му го разпознаваше и разговаряше с него почти нормално, толкова естествено, че на моменти Томаш забравяше за преждевременната сенилност, която я беше обзела. Споменаването на баща му обаче му бе припомнило, че тази бистрота на ума с привидна и че някои събития от относително близкото минало бяха напълно заличени от паметта на майка му. Едно от тях бе смъртта на съпруга й. Дона Граса говореше за него като за жив човек и Томаш се беше отказал постоянно да й напомня истината, която тя начаса щеше да забрави. А и не беше ли по-добре така? Може би щеше да е по-благоразумно да я остави да си вярва, че мъжът й е жив, — илюзията изглеждаше безобидна и я правеше щастлива.

— Гледай, гледай там!

— Какво?

Майка му сочеше към красива бяла постройка с камбанария, увенчана с кръст.

— Църква! Хайде, сине, да отидем да я видим.

Знаеше, че майка му се интересува от религиозни теми, и затова не се поколеба — отби колата край пътя и излезе. Погледна назад и видя как малката черна кола взема завоя и спира до тротоара, на около стотина метра от тях.

— По дяволите! — възкликна той, с ръка на все още отворената врата на колата.

— Какво има, сине?

— Онази кола там. Върви подире ни.

Майка му погледна по посока на автомобила.

— Ами, разхожда се като нас. Остави го.

— Не, отива точно там, където и ние, и спира там, където и ние спираме. Това не е нормално!

Дона Граса се усмихна.

— Мислиш, че ни следи?

— Поне така изглежда!

— Глупости! Личи си, че гледаш много филми, Томаш. Като се върнем вкъщи, ще говоря с баща ти, струва ми се, че въображението ти се е развихрило прекалено. Тази седмица няма да гледаш „Светеца“. Телевизията ти размътва мозъка.

Томаш тресна вратата демонстративно и се запъти към черния автомобил, за да изясни нещата.

— Чакай малко, сега се връщам.

— Томаш! Къде тръгна, момче? Върни се веднага! Веднага!

Но Томаш не спря. Когато го видя да се приближава, русият мъж в черната кола запали мотора и даде заден ход, сякаш се отдръпваше, за да спази дистанцията. Томаш спря, удивен от това демонстративно поведение.

— Виж ти! — прошепна той смаян. — Този тип май наистина ме следи!

Отново тръгна към черната кола, този път с ускорена крачка, и русият мъж още веднъж даде заден ход — сякаш двамата си играеха на котка и мишка, макар че ролите не бяха съвсем ясно определени. Томаш си даде сметка, че непознатият не иска да бъде заговарян, въпреки че очевидно нямаше нищо против да го следи, затова направи полукръг и се върна при майка си.