Жозе Родригеш душ Сантуш - Божият гняв

— Ще говорите с дъщеря си Ирина.

Оттатък се разнесе приглушен шум, а след това едно треперливо и боязливо гласче произнесе едва чуто:

— Ало? Татко?

— Ириша?

— Татенце! — Момичето заговори през сълзи. — Казаха ми, че ще ме убият. Ще убият мен и мама.

— Какво говориш?

— Имат оръжие, татенце. — Отново изплака. — Казват, че ще ни убият. Моля те, ела…

Изречението секна по средата и се чу обичайният продължителен звук при прекъсване на линията.

— Ириша!

Погледите на Виталий и Руслан се срещнаха през решетката — единият излъчваше уплаха и недоумение, другият — власт и непреклонна сила.

— Отвори вратата! — заповяда Руслан.

Виталий отстъпи крачка назад, изпълнен с колебание. Страхът бе изписан на лицето му.

— Кои сте вие? Какво искате?

— Искаш ли да видиш детето и жена си живи? — попита неканеният гост, докато вадеше от джоба си дигитален фотоапарат. Включи го и обърна малкия дисплей към Виталий. — Погледни тази снимка. Направена е преди час в Озерск.

Дебелият видя на дисплея образите на дъщеря си и жена си. Косите им бяха опънати назад от мъжка ръка, до гърлото им бе опряно назъбеното острие на военен нож.

— Господи!

— Отвори веднага вратата! — изрева Руслан, прибирайки апарата.

Виталий извади с разтреперани ръце ключа от джоба на панталоните си и припряно се спусна да отключва вратата. Тримата мъже нахлуха вкупом в преддверието, насочили автомати към пазача на хранилището.

— Моля ви, оставете ги на мира — помоли Виталий, отстъпвайки назад с молитвено сключени ръце. — Те нищо не са направили, оставете ги на мира.

Руслан впи черните си очи в голямата стоманена врата в дъното с ядрен символ по средата.

— Отвори хранилището!

— Не ги мъчете.

Неканеният гост хвана Виталий за реверите и го дръпна към себе си.

— Чуй ме добре, гаден плужек — изръмжа той. — Ако отвориш хранилището и алармата изсвири, гарантирам ти, че твоите момичета ще бъдат разфасовани на мига, разбра ли?

— Но аз нямам кода…

— Знам — съгласи се Руслан. — Извикай приятелчето си. Но без да будиш подозрение, нали?

Треперещ, с капки пот, избили на челото му, Виталий седна зад бюрото. С усилие пое въздух, взе телефона и набра номера.

— Миша, ела тук. — Пауза. — Да, сега. Трябваш ми. — Нова пауза. — Знам, че е късно, но ми трябваш веднага. Блин 1 1 Палачинка (рус.); евфемистичен израз на псувня (сленг). — Б.пр. ела тук, ти казвам! Размърдай си задника и идвай.

Затвори телефона.

— Къде е той? — поиска да знае Руслан.

Виталий погледна към една врата встрани.

— В стаята, спи. Два часа сутринта е, все пак.

Руслан погледна към двамата мъже, които го съпровождаха, и кимна към вратата. Без да кажат и дума, подчинените му незабавно заеха позиция от двете страни на входа.

Вратата се отвори. Двамата изчакаха младежа да влезе вътре, след това го сграбчиха за ръцете изотзад.

— Но какво е това! — протестира той.

Руслан вдигна пистолета, долепи дулото със заглушителя до устните си и широко отвори очи.

— Млък!

В присъствието на въоръжен военен в преддверието младежът реши, че ще е по-добре да се подчини.

— Ти и Виталий ще отворите хранилището.

Момчето погледна недоумяващо към стоманената врата.

— Какво?

Руслан направи крачка напред и впи поглед в него.

— Чуй добре какво ще ти кажа — тихо каза той с глас, натежал от заплаха. — Знам, че има таен код, който отваря хранилището и в същото време задейства алармата. Няма да въвеждаш този код. Искам истинския, разбра ли?

— Да.

Руслан се усмихна насила и извади фотоапарата от джоба.

— Знам какво си мислиш — каза той, докато отново включваше апарата. — Твърдиш, че няма да задействаш никаква аларма, въвеждаш кода на алармената система и пет минути по-късно тук ще е пълно с хора от 3445. — Докосна с пръст слепоочието на момчето. — Лоша идея, Михаил Андреев. Лоша идея. — Обърна малкия дигитален дисплей на фотоапарата към пленника. — Тази снимка е направена преди час. Познаваш ли някого?

Михаил впери поглед в дисплея и очите му се разшириха от ужас.

— Юлия!

На екрана се виждаше разплаканото лице на жена, която държеше бебе в скута си; дулата на два автомата бяха насочени към главите им.

— Ооо, колко са хубави само! — възкликна Руслан с ироничен тон. — Хубавата Юлия с малкия Саша! — Прибра фотоапарата в джоба. — Ако случайно се появи някой от 3445, след като отворите хранилището, кълна се в бога, че моите хора, които са в апартамента ти в Озерск, на секундата ще пратят семейството ти в ада. Ясно ли е?