Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Доктор Фонсека се наведе над него и провери зениците и пулса му. Изправи се, пое си дълбоко дъх и се взря в мен.

— Отново изпадна в кома — каза той. — Опасявам се, че краят е неизбежен.

Целунах баща си по челото и отстъпих назад. Затворих очи и прошепнах молитва на арменски. Когато свърших, забелязах, че мадам Дюпре се бе върнала в стаята. Очите ѝ бяха зачервени; пак беше плакала. Разказах ѝ за случилото се и я попитах какво толкова има в скрина, че да заслужи онзи негов последен жест.

— Книгите — каза тя. — Със сигурност е искал книгите.

— Кои книги?

Осеяното с бръчки лице на старата госпожа разцъфна в нежна усмивка.

— През последната година той написа две книги, не знаеше ли? Разказват неговата история. А вече и твоята.

— Моята ли?

— Да. Написа тази част с помощта на твой дневник, който откри в един сандък. — Тя се засмя благо. — И знаеш ли кое е интересното? Разказва се в трето лице, сякаш друг описва вашата история. Беше толкова въодушевен, че дори дописа последните страници на втория том първия път, когато се събуди от комата, представяш ли си?

Погледът ми се спря върху скрина. Имаше една старинна ваза от китайски порцелан със сини лалета и снимка на баща ми, седнал пред египетска статуя, вероятно правена в Луксор, до храма в Карнак.

— Къде са?

Мадам Дюпре отиде до скрина, отвори най-горното чекмедже и измъкна два топа хартия — повече от хиляда страници — същинска тухла. Взех ги и ги разлистих, впечатлен от обема; бяха отпечатани на машина и редактирани с химикалка — безпогрешно разпознах почерка на баща си. През следващите дни трябваше да чета много. Обърнах хартиената корица и зачетох първата страница на първия том — бял лист, върху който се мъдреше един-единствен ред, очевидно заглавието.

Животът е детството на

нашето безсмъртие

ДЪЖДОВНИТЕ КАПКИ образуваха последователни разширяващи се кръгове в мръсното огледало на локвите с кална вода, тупвайки като зърна градушка в множеството дупки по черния път. Жителите на Трабзон бързаха да се подслонят, прескачайки от навес на навес — като тъжна игра на криеница, за да избягат от стоманеносивото небе, което гневно изливаше душата си.

— Направете път на най-умното момче в Трабзон! — гръмна някакъв глас, който продължи да нарежда, сякаш призоваваше Светата Дева. — Направете път на сина на всемогъщия господин Саркисян!

Мъжът, който се провикваше, беше бос и омазан с кал до коленете. Той пресече улицата бегом, носейки малко момче на раменете си. Главата на малкия беше увита с огромен чаршаф, за да го пази от дъжда; лицето му не се виждаше, а и не беше необходимо. Дори и прислужникът да не беше споменавал името на хлапето, всички добре знаеха, че това бе синът на господин Вахан Саркисян — търговеца на килими, който според сигурни източници имаше приятели в самия султански двор.

— Направете път на най-умното момче в Трабзон! — отново се провикна прислужникът, сякаш това бе най-удачният начин да се промъкне сред проливния дъжд и калта между каретите, каруците, мулетата и бягащите минувачи, които изпълваха улицата. — Направете път на сина на всемогъщия господин Саркисян!

Черно море, обикновено спокойно като гигантско езеро, се пенеше досами улицата и приличаше на разгневен звяр. Прислужникът с детето на раменете си не обърна внимание на огромната маса черна вода, която се блъскаше в скалите със свирепа ярост, заплашвайки да залее крайбрежната ивица, и зави надясно, като най-сетне достигна крайната си точка. Скри се зад една порта и се затича към малка сграда, като спря чак в сумрачно фоайе, където имаше група други деца и неколцина възрастни, които все още изтръскваха водата от дрехите си.

С уморена въздишка той положи малкото телце на пода, махна чаршафа от главата му и заоглежда косата му.

— Е, момче — попита той, забелязвайки мокър кичур, — дъждът намокри ли те?

Хлапето кимна.

— Да.

Прислужникът разреса мокрите кичури на момчето с пръсти, приглаждайки косата му назад.

— Ето, готово! — възкликна той, сякаш чудодейно бе разрешил проблема. — Сега може да вървиш в час, момко. Побързай, Защото иначе…

Една дебела ръка грубо се стовари върху рамото на хлапето, прекъсвайки последните наставления на прислужника.

— Той идва с мен — отсече силуетът, който се бе приближил към тях. — Ти също, каведжи.

Каведжи — човекът, който приготвя кафето, както наричаха прислужниците, вдигна поглед и със смесица от почуда и ужас разпозна едрата и внушителна фигура на своя господар.