Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

— Идвал ли е в съзнание?

— В началото докторът ми обясни, че това е рядко срещано състояние на кома, сякаш съзнанието непрекъснато се включва и изключва. Но моментите, в които е буден, са все по-редки и кратки. — Погледът ѝ се спря върху мен и ми се стори, че нещо блесна в тях като искра на угасващ пламък на свещ, който се разпалва от внезапен полъх. — Затова, ако се събуди отново, се възползвай. Използвай всяка секунда, чуй всяка дума, запомни погледа му. Може да нямаш друга възможност, разбра ли?

Кимнах, като напълно осъзнавах, че ако отново говоря с баща си, то несъмнено ще е, за да се сбогувам. Португалският лекар вече ме беше уведомил колко тежко е състоянието му, подчертавайки, че медицината е безсилна. Дори да съм хранил някакви надежди за болестта на баща ми, в този момент те напълно се стопиха.

— Напоследък — попитах изведнъж — той говорил ли е за мен?

Мадам Дюпре поклати глава.

— Знаеш, че баща ти не беше много словоохотлив — прошепна тя със сведен поглед. — Но не се съмнявай, че раздорът помежду ви много го разтърси. Никога повече не беше същият.

Думата „беше“, която тя използва по адрес на баща ми, остави горчив вкус на предварителен реквием, сякаш вече се бе простила с него и се бе примирила. Всъщност мадам Дюпре бе най-потърпевша, може би защото бе неотменно до него по време на боледуването му. Макар че аз бях синът, осъзнах, че трябва да я утеша и да ѝ припомня, че животът е пътуване с начало и край. Баща ми се намираше в края на своя път и ние трябваше да се подготвим и да приемем неизбежния финал. Тя ce разрида до мен в салона на Авиш, краката ѝ бяха потънали в мекия килим, а дланите ѝ покриваха мокрото от сълзи лице. Не ме е срам да призная, че аз също плаках. След това потънахме в изцелителното мълчание на примирението и удавихме мъката в нови поръчки от бара — аз не изневерих на уискито, а тя стискаше чаша порто.

Последвалите събития се развиха със светкавична бързина. Всичко започна, когато час по-късно служител на хотела се приближи и съобщи, че има обаждане за мен на рецепцията.

— От чужбина — обясни той, а тонът на гласа му издаваше, че е спешно, сякаш нямаше нищо по-важно от обаждане „от чужбина“. Бях изненадан; малцина знаеха къде се намирам, а и международните разговори бяха рядкост. Все пак явно някой ме търсеше и аз, естествено, отидох да приема обаждането.

— Мосю Саркисян? — попита глас със странен акцент от другата страна на линията. Може би Централна Европа. — Крикор Саркисян?

— Аз съм. Кой се обажда?

— Мехмет Бей.

Връзката беше лоша, линията пращеше и пукаше, а гласът от другата страна сякаш идваше от дъното на дълъг тунел; несъмнено се обаждаше от далечен град на другия край на Европа.

— Кой?

— Мехмет Бей. Връзката на баща ви в Истанбул.

Турчин, значи. Още от юношеството си се бях научил да не се доверявам на турците. Толкова съм патил от тях, че не ми е останала и капка симпатия. Затова подходих резервирано.

— О, как сте? — поздравих с леден глас. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Открих я! — възкликна той със странен триумф в гласа, почти еуфория. — Аз я открих!

Никога няма да забравя тези думи, изкрещени от толкова далеч, които стигнаха до мен като немощно мяукане; и днес още звучат в ушите ми — тихо ехо в затвора на времето. Съвсем честно ще призная, че в началото не схванах. Бяха изминали толкова години… Тъй като реших, че господин Бей е един от хората на баща ми, нает да търси произведения на изкуството в четирите краища на Европа, помислих, че говори за някаква творба, която е видял на чаршията в Истанбул. Може би картина, старинна монета, уникална персийска шевица или китайска ваза.

— Открили сте я? Простете, но сега не съм в състояние да обсъждам подобни неща.

И двамата викахме в слушалките в нелепо усилие да се чуем един друг от двете страни на тунела; всеки от нас се намираше в противоположния край на Европа.

— Спомняте ли си за издирването на една госпожа, наредено от вашия и моя баща преди четиридесет години? — настоя мъжът от другата страна на линията. — Намерих я!

Сърцето ми подскочи в мига, в който разбрах за какво говори той. Усетих, че губя равновесие, и трябваше да се подпра на плота на рецепцията — толкова дълбок и силен бе шокът ми. Останах така дълго време, без да знам какво да кажа. Всъщност не можех да произнеса нито думичка. Бях покрил устата си с ръка, смаян от новината. Исках да повярвам, но се боях. Нима бе възможно? Наистина ли са я открили?