Жозе Родригеш душ Сантуш: Мъжът от Константинопол

— Господине! — възкликна той и веднага сведе поглед в знак на подчинение. — Както кажете, господине.

Вахан Саркисян му обърна гръб и завлече детето до стената, на която имаше табло със списъци. На листовете имаше изписани на ръка с арменски символи имена и цифри срещу тях.

— Виждаш ли това? — попита Вахан, посочвайки един ред с тлъстия си показалец. — Оценката ти. Получил си осемнадесет.

Хлапето преглътна страха от баща си и хвърли поглед на оценките.

— Добре е… Нали?

Вахан неочаквано вдигна ръка и зашлеви сина си.

— Но не е най-високата оценка! — изрева той с почервеняло от внезапен пристъп на ярост лице. — Погледни! — Принуди детето да обърне влажните си очи към таблото с оценките и посочи друг ред. — Виждаш ли оценката на сина на Шакхиан — Сетрак? Колко е получил той? Деветнадесет! Деветнадесет, виждаш ли?! А баща му… баща му е един прост продавач на плодове! — Мъжът се взря в момченцето с изражението на съдия в момента на присъдата. — Щом Сетрак е успял, ти защо не си? Искаш да ме изложиш пред целия град ли? Да ме посрамиш?

С парещо от плесницата лице и с трепереща трескаво брадичка, детето наведе глава, готово всеки момент да се разплаче от несправедливото обвинение, но преглътна напиращите сълзи и отново вдигна поглед, за да се взре упорито в реда, посочен от баща му. Сетрак наистина беше изкарал деветнадесет точки, което го превръщаше в най-добрия ученик. Всъщност той представляваше сериозен съперник. Но какво пък, неговите осемнадесет не му се струваха никак зле!

— Хайде!

Вахан повлече сина си за ухото, направи знак на прислужника да го последва и пресече двора с решителна крачка. Мина по коридора и като стигна до директорския кабинет, дори не почука. Блъсна грубо вратата и нахълта вътре, без да се церемони, сякаш той управляваше това училище.

— Господин Саркисян! — възкликна изненадано директорът, вдигайки поглед от документите, които пишеше. — Добре… добре дошли!

Директорът беше слабичък и нервен мъж с твърде изпъкнали скули и отнесен, вял поглед, който очилата на върха на носа му се опитваха да оживят. Седеше зад бюрото си и пишеше писмо до Константинополския епископ. Изненадан от внезапното посещение, писалката му увисна във въздуха.

— Видяхте ли оценката? — изръмжа новодошлият. — Видяхте ли бележката на моя Калуст?

Директорът се надигна от стола, погледът му се местеше между високопоставения му гост и момчето, чието ухо той опъваше.

Изглеждаше, че наказва момчето, и това го обърка.

— Но… но той получи отлична оценка, господин Саркисян! Отлична! — По лицето му внезапно премина сянка на несигурност. — Осемнадесет, нали така? Той получи осемнадесет, нали?

— Да.

Лицето на директора направо светна от облекчение.

— Ах, така си и мислех! — въздъхна той. — Ами това е чудесно! — Гневният поглед на събеседника му отново го обърка; очевидно нещо му убягваше. — Про… проблем ли има?

— Проблемът е Шакхиан, по-точно синът на Шакхиан — изръмжа Вахан. — Неговото момче има деветнадесет, а моето — осемнадесет! Значи, онзи се е справил по-добре!

Устните на директора се извиха в успокояваща усмивка.

— О, господин Саркисян! — възкликна той, разпервайки ръце, за да усмири събеседника си. — За бога! Осемнадесет, деветнадесет… Какво значение има? Та това са отлични оценки! Отлични! Синът ви заслужава похвала — той е един от двамата най-добри ученици в това училище! Вие… вие трябва да се гордеете с него. Най-добрият по френски език и аритметика! — Директорът леко се намръщи. — Вярно е, че малко изостава по арменски заради граматиката, но това… не ми се струва много притеснително.

Вахан Саркисян се обърна към прислужника зад себе си и махна с ръка към директора.

— Дай му да разбере!

Каведжи не се поколеба. Изскочи от сянката на господаря си и се хвърли към директора като състезателен кон, забивайки в стомаха му един юмрук, който го повали на пода.

— Господин Саркисян! — изхленчи директорът, докато се държеше за краката на стола, опитвайки се да се защити. — Моля ви, господин Саркисян!

Прислужникът седна отгоре му и така го зашлеви, че тилът му се удари в пода.

— Достатъчно!

Като чу заповедта на господаря, каведжи се изправи и заотстъпва към вратата, оставяйки училищния директор да лежи на студения каменен под с разрошена коса и почервеняло като лютите чушки от пазара лице, с разгърдена риза и очила, запокитени в ъгъла на стаята.

— Господин Саркисян — проговори мъжът, очевидно замаян, докато опипваше пода наоколо в напразно усилие да открие очилата си. — Какво ви сторих?