Давид Лагеркранц: Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Нададе ухо към коридора. Там се редуваха ругатни и приятелски думи, блъскаха се врати, дрънчаха ключове и тракаха отдалечаващи се подметки. Накрая настана тишина. Чуваше се единствено вентилационната система, която въпреки бръмченето не работеше особено добре. Въздухът беше непоносимо задушен. Лисбет Саландер гледаше теста на пода и мислеше за Фария Кази, Бенито и Алвар Олсен, както и за дамата с белязания врат.

Наведе се и вдигна листовете, седна на бюрото и попълни набързо отговорите. След това се обади по среб­ристия интерком до стоманената врата. Гласът на Алвар Олсен прозвуча колебливо и неспокойно. Лисбет му каза, че трябва веднага да говори с него.

– Важно е – отбеляза тя.

3 От Kriminalvården, шведската служба за лишаване от свобода и пробация. – Б. пр.

4 Квартал в покрайнините на Стокхолм. – Б. пр.

Глава 2

12 Юни

Алвар Олсен искаше да се прибере. Да се махне оттук. Но първо трябваше да изпълни задълженията си на надзирател и да отметне бумащината, а също и да се обади на деветгодишната си дъщеря Вилда, за да ѝ пожелае лека нощ, разбира се. Както обикновено, леля му Шещин гледаше момичето и както обикновено, Алвар ѝ бе казал да заключи и втората брава.

От дванайсет години беше началник на отделението с повишено ниво на сигурност във „Флудберя“ и дълго време се бе гордял с работата си и бе смятал, че е правилният човек за позицията. На младини Алвар Олсен спаси живота на тежко алкохолизираната си майка и ѝ помогна да спре да пие. Винаги беше заставал с плам на страната на уязвимите, затова не бе учудващо, че постъпи в Службата за лишаване от свобода и бързо си създаде безупречна репутация. Но днес не бе останало много от някогашния му идеализъм.

Първият удар дойде още когато съпругата му го остави сам с Вилда и отиде да живее с бившия си шеф. Но Бенито бе тази, която окончателно го лиши от илюзиите му. Преди Алвар все казваше, че във всеки престъпник има нещо добро. Но в Бенито нямаше нищо такова, въпреки че мнозина се бяха опитвали да го открият – приятели, приятелки, адвокати, терапевти и съдебни психиатри, дори и двама свещеници. Първоначално Бенито се казвала Беатрис, но се прекръстила, вземайки името на не безизвестния италиански фашист. Понастоящем на шията ѝ имаше татуиран пречупен кръст, косата ѝ беше късо подстригана, а лицето ѝ беше толкова бледо, че имаше нездрав вид. И все пак не беше неприятна гледка.

Бенито имаше тяло на борец, но излъчваше едновременно известна грация и нещо царствено, което привличаше не един и двама. Повечето хора наоколо обаче просто се плашеха до смърт от нея. Бенито – поне така се говореше – бе убила трима души с две ками, които наричаше Керис5 и които бяха толкова обсъждани, че се бяха превърнали в част от заплашителната и задушлива атмосфера в затвора. Затворничките все повтаряха, че най-лошото, което може да ти се случи в отделението, е Бенито да ти каже, че е насочила камата си към теб, защото това означавало, че дните ти са преброени и все едно вече си мъртъв. Тези приказки, общо взето, бяха измишльотини – особено като се има предвид, че ножовете се намираха на безопасно разстояние от затвора, – но въпреки това оставяха своя отпечатък върху настроението в отделението. Митовете за камите всяваха ужас из коридорите и се бяха слели със заплашителния образ на Бенито. Всичко това беше срамно и скандално. Алвар се беше огънал.

Трябваше да е подготвен за нея. Беше висок сто деветдесет и два сантиметра. Тежеше осемдесет и осем килограма, тялото му беше кораво и релефно и още като тийнейджър бе влизал в схватки с пияници и свине, които се бяха опитвали да награбят майка му. Но имаше слабо място. Беше самотен родител, а преди около година Бенито се приближи до него на двора и прошепна в ухото му един маршрут – смразяващо точно описание на всички улици, коридори и стълбища, по които Алвар минаваше сутрин, за да остави дъщеря си в трети „А“ клас на третия етаж в училище „Фридхемскулан“ в град Йоребру.

– Камата ми е насочена към момичето ти – каза тя, а повече от това не бе и нужно.

Алвар изгуби контрол над отделението, а развалата се разпространи надолу по йерархията. И за секунда не се бе съмнявал, че някои от колегите му – като страхливеца Фред Стрьомер – са станали откровено корумпирани. Най-зле беше сега през лятото, когато затворът се изпълваше с некомпетентни и наплашени пазачи по заместване, а бедният на кислород въздух в коридорите само повишаваше раздразнението и напрежението. Алвар вече не знаеше колко пъти се е будил рано сутрин и се е заклевал, че ще въдвори ред в отделението. Но въпреки това не успяваше, а не му помагаше и това, че директорът на затвора Рикард Фагер беше идиот. Фагер се интересуваше само от фасадата, а тя все още изглеждаше бляскава и неопетнена, колкото и прогнило да бе всичко зад нея.