Давид Лагеркранц: Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Какво има? – попита той.

– Искам да дойдеш тук. Важно е.

– И кое е толкова важно?

– Даде ми тест за интелигентност, нали?

– Да, сметнах, че си момиче, което би се справило добре.

– Може и да си прав. Не би ли могъл да прегледаш отговорите ми още сега?

Алвар отново провери часа. Нямаше начин да е прик­лючила с теста толкова бързо.

– По-добре да дойда утре сутринта – каза той. – Тъкмо ще имаш време да обмислиш отговорите си по-внимателно.

– Така няма да е честно – продължи тя. – Ще имам на разположение цяла нощ.

– Окей, идвам – отговори той.

Не знаеше защо точно го каза и веднага се зачуди дали не беше прибързано. От друга страна, сигурно щеше да съжалява, ако не отиде. Искрено се беше надявал, че тестът ще ѝ бъде интересен, а това можеше да бъде началото на нещо.

Наведе се и взе листа с правилните отговори от чекмеджето в долния десен край на бюрото. После се поизтупа, излезе и с помощта на чипа и личния си код отвори преходната врата към отделението. Тръгна по коридора и се загледа нагоре към черните камери и жълтите лампи на тавана, докато опипваше колана си. Там бяха неговият OC6, палката му, връзката ключове, радио­станцията и сивата кутийка с алармения бутон.

Може и да беше непоправим идеалист, но не беше наивен. В Службата за лишаване от свобода нямаше място за наивност. Затворничките можеха да звучат умолително и смирено, а всъщност да те въртят на пръс­та си. Алвар винаги беше нащрек и колкото повече се приближаваше до вратата, толкова повече започваше да се тревожи. Може би трябваше да извика някой колега, както гласеше правилникът.

Колкото и интелигентна да бе Лисбет Саландер, нямаше как да е измъдрила отговорите толкова скоро. Сигурно имаше някакви скрити намерения, нали? Алвар все повече се убеждаваше в това. Отвори прозорчето на килията ѝ и погледна подозрително вътре. Лисбет стоеше спокойно до бюрото си. Усмихна му се, или поне горе-долу, а той отново почувства плах оптимизъм.

– Окей, влизам. Спазвай дистанция.

– Разбира се.

– Хубаво.

Алвар отключи, все още готов на какво ли не, но нищо не се случи. Саландер си стоеше на същото място.

– Как е? – попита той.

– Добре – отвърна тя. – Интересен тест. Ще поглед­неш ли?

– Нося верните отговори – каза Алвар и размаха листа.

Тя не отговори, така че той добави:

– Като се има предвид колко бързо си го решила, не се разочаровай, ако резултатът не е много добър.

Алвар пробва да я предразположи с широка усмивка. Устните на Лисбет отново се извиха нагоре, но това вече не му вдъхваше увереност. Имаше чувството, че тя го изучава, и не му харесваше неясният блясък в погледа ѝ. Дали не бе намислила нещо? Нямаше да се учуди и за миг, ако кроеше някакъв пъклен план зад тъмните си очи. От друга страна, тя беше ниска и кльощава. Той беше едър, въоръжен и трениран да се справя с критични ситуации. Нямаше опасност, нали?

Алвар взе предпазливо теста и ѝ се усмихна вдървено. После се зае да проверява отговорите, държейки Саландер под око. Вероятно всичко беше наред. Тя просто го гледаше и като че искаше да го пита: „Добре ли съм се справила, или?“.

Във всеки случай почеркът ѝ не струваше. Листовете бяха осеяни с мастилени петна и драскулки, сякаш беше надраскала отговорите съвсем набързо. Без да я изпуска от поглед, той започна да сравнява теста ѝ с оригинала. Установи, че в началото всичко е вярно, и продължи да чете. Скоро удивлението му нарасна дотолкова, че нямаше как да не свали гарда си. Саландер бе отговорила правилно дори на най-трудните въпроси в края, а той никога не бе чувал за нещо подобно. Резултатът ѝ беше просто изключителен и той се канеше да каже нещо високопарно, но миг по-късно вече не можеше да диша.

5 Вид ножове, разпространени главно в Индонезия. – Б. пр.

6 Лютив спрей. Съкращението идва от сълзотворната съставка oleoresin capsicum. – Б. пр.

Глава 3

12 Юни

Лисбет Саландер наблюдаваше внимателно Алвар Олсен. Той очевидно бе нащрек, а освен това беше висок и в добра форма, а на колана си носеше палка, лютив спрей и бутон за дистанционно вдигане на тревога. По-скоро би умрял от срам, отколкото да се остави да бъде надвит. Но тя знаеше, че Алвар си има и слабос­ти – същите слабости като всеки мъж.

А носеше и вина, срамуваше се от себе си, и Лисбет можеше да използва това. Щеше да го повали и да го притисне. Алвар Олсен щеше да си получи заслуженото. Тя се вгледа в очите и корема му. Коремът не беше идеалната цел. Твърд и мускулест, направо като проклета дъска за пране. Но дори такива кореми имаха своите уязвими моменти. Лисбет изчака и бе възнаградена.