Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Това продължи дълго време. Лисбет на пръв поглед просто сърфираше безцелно и едва когато попадна на нещо, носещо старомодното име Институт по медицинска генетика, се спря и въведе няколко команди. После мониторът потъмня. Стана напълно черен и за момент тя застина. Седеше съвършено неподвижно. Дишаше тежко и ръцете ѝ се колебаеха като на пианист, който се готви да изпълни труден пасаж.

После пръстите ѝ затракаха по клавиатурата със смайваща скорост и по черния екран се появиха редици бели цифри и букви, след което компютърът започна да пише сам, изливайки най-различни знаци, команди и непонятен програмен код. Алвар успя да долови само някои отделни думи на английски. Connecting database, search, query и response , последвани от притеснителното Bypassing security 7 . Тя зачака нетърпеливо, барабанейки по бюрото. После изруга: „Мамка му!“. На екрана се бе появил прозорец с надпис ACCESS DENIED 8. Тя опита отново, и отново, и внезапно нещо се случи, през екрана премина някакво вълнообразно движение, някакво отместване навътре, след което се появиха цветове. Сега светеше зелен надпис ACCESS GRANTED 9 и скоро започнаха да се случват неща, които Алвар не смяташе за възможни. Лисбет сякаш бе всмукана в червейна дупка, която я отведе в кибер­свят, който като че принадлежеше на друго време, далеч преди епохата на интернет.

Тя започна да преглежда стари сканирани документи и списъци, написани на пишеща машина или с химикалка. Под тях имаше колонки с числа и бележки – резултати, както му се стори, от тестове и други методи за оценяване. Няколко от документите имаха печат „Секретно“. Алвар видя адреса и името на Лисбет, последвани от няколко параграфа с мнения. Тя сякаш бе превърнала компютъра в змиевидно същество, което часове наред се промъкваше безшумно през скрити архиви и заключени трезори. Лисбет просто не спираше.

И въпреки това той не проумяваше какво прави тя, знаеше само, че не е открила каквото търси. Личеше си по езика на тялото ѝ и по мърморенето ѝ. След четири часа и половина тя се отказа, а Алвар въздъхна с облекчение. Трябваше да отиде до тоалетната. Трябваше да се прибере и да отмени леля си, да се погрижи за Вилда, да заспи и да забрави за външния свят. Но Лисбет го помоли да седи кротко и да си затваря устата. Имала да свърши още едно нещо. Мониторът отново почерня и тя въведе някакви нови команди. За свой ужас Алвар осъзна, че възнамерява да проникне в системата на затвора.

– Спри – каза той.

– Не харесваш директора на затвора, нали?

– Това няма значение.

– И аз не го харесвам – каза тя и направи нещо, което той не искаше да вижда.

Влезе в електронната поща на Рикард Фагер и започна да чете, а Алвар ѝ позволи да го направи не само защото мразеше началника си и всичко така и така беше отишло твърде далеч. Причината беше и в начина, по който Лисбет работеше с компютъра. Машината бе като продължение на тялото ѝ. Лисбет беше същински виртуоз и това го накара да ѝ се довери. Може би не постъпваше рационално. Не знаеше. Но я остави да продължи с кибератаките си. По черния екран отново се появиха бели знаци, последвани от думите ACCESS GRANTED . Но какво, по дяволите...?

На монитора се появи коридорът на отделението. Там всичко беше тъмно и спокойно, а Лисбет правеше нещо с откъс от видеото, като че ли го удължаваше или го караше да се повтаря. Алвар затвори очи и дълго време стоя с ръце в скута, надявайки се, че скоро всичко ще приключи.

Часът беше 01,52. Лисбет Саландер се изправи и измърмори едно „благодаря“. Без дори да я попита какво е правила, той я съпроводи през междинната врата и после до килията ѝ, след което ѝ пожела лека нощ. Накрая се прибра и на практика не спа цялата нощ. Едва на разсъмване задряма за малко и сънува Бенито и бандата ѝ.

7 Свързване с базата данни, търсене, заявка, отговор, заобикаляне на проверката на сигурността. – Б. пр.

8 Отказан достъп. – Б. пр.

9 Предоставен достъп. – Б. пр.

Глава 4

17–18 Юни

Петъците бяха дните му, посветени на Лисбет.

Всеки петък следобед Микаел Блумквист ходеше да посещава Лисбет Саландер в затвора. Чакаше срещите им с нетърпение, особено сега, когато най-накрая бе приел ситуацията и вече не се чувстваше толкова ядосан. Това бе отнело известно време.

Беше бесен на прокурора и в началото бурно недоволстваше от присъдата по телевизията и във вестниците. Но щом осъзна, че на самата Лисбет не ѝ пука, започна да вижда ситуацията през нейните очи. За нея това не беше кой знае какво. Стига да можеше да се занимава с квантовата си физика и тренировките си, за нея нямаше разлика дали се намира в затвора, или някъде другаде, а може би дори гледаше на лишаването от свобода като на ценен опит, един вид обучение. В това отношение бе доста особена. Приемаше живота такъв, какъвто е, и се възползваше от положението. Често просто му се усмихваше, когато той се тревожеше за нея, дори след като я преместиха във „Флудберя“.