Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Лисбет бе облечена със захабените и избледнели зат­ворнически дрехи, които, както винаги, висяха смешно по тялото ѝ. Тя обикновено се изправяше, когато го видеше да влиза. Сега обаче остана седнала, а в стойката ѝ имаше нещо напрегнато и предпазливо. Беше наклонила леко глава наляво и се взираше някъде зад него. Седеше странно неподвижно, отговаряше с по една дума на въпросите му и избягваше зрителен контакт. Накрая той се почувства принуден да я пита случило ли се е нещо.

– Зависи от гледната точка – каза тя и Микаел се усмихна сдържано.

Това поне беше някакво начало.

– Искаш ли да ми разкажеш?

Не искаше, поне „не тук и сега“. Настана тишина. От другата страна на решетъчния прозорец дъждът барабанеше по земята и по оградата. Микаел се взираше с празен поглед в един оръфан матрак, облегнат на стената.

– Трябва ли да се тревожа? – попита той.

– Така смятам – отвърна тя и се ухили.

Това не беше точно шегата, на която се бе надявал, но все пак почувства облекчение и се засмя леко. Попита я дали може да ѝ помогне с нещо, а тя отново замълча, след което каза „може би“. Това го изненада. Лисбет Саландер никога не молеше за помощ, без наистина да има нужда.

– Чудесно. Ще направя всичко, което кажеш. Или почти – каза той.

– Почти?

Тя отново се засмя.

– Предпочитам да не нарушавам закона – каза той. – Ще е жалко, ако и двамата се озовем тук.

– Ти ще трябва да се задоволиш със затвор за мъже, Микаел.

– Освен ако не си уредя прехвърляне във „Флудберя“ благодарение на чара си. За какво става въпрос?

– Имам едни стари списъци с имена – каза тя, – но има нещо, което не се връзва. Там например фигурира мъж на име Лео Манхеймер.

– Лео Манхеймер – повтори Микаел.

– Точно така. Трийсет и шест годишен е. Лесно ще го откриеш в интернет.

– Окей, това вече е нещо. Какво да търся?

Лисбет огледа стаята, сякаш това, което Микаел трябваше да потърси, се криеше тук вътре. После тя се обърна и го погледна разсеяно.

– Честно казано, не знам.

– Това вярно ли е?

– До голяма степен.

– До голяма степен?

Той почувства известно раздразнение и продължи:

– Окей, не знаеш. Но искаш да проверя този човек. Направил ли е нещо конкретно? Или просто изглежда съмнителен?

– Сигурно си чувал за инвестиционния посредник, за който работи. Но като цяло, мисля, че малко непредубедено проучване няма да навреди.

– Стига – каза той. – Трябва да ми дадеш нещо повече. Какви са тези списъци, които спомена?

– Списъци с имена – отговори тя.

Това звучеше толкова неясно и глупаво, че за миг Микаел си помисли, че тя просто се майтапи с него. След малко отново щяха да си говорят нормално за това и онова като миналия петък. Вместо това Лисбет се изправи, повика пазача и каза, че иска още сега да се върне в отделението си.

– Сигурно се шегуваш – каза Микаел.

– Не се шегувам – отговори тя, а на него му се искаше да изругае, да възрази и да ѝ обясни колко часа отнема пътят дотук и обратно и как той наистина би могъл да си намери и по-приятно занимание в петък вечерта.

Но знаеше, че от това едва ли ще има някаква полза. Затова той също се изправи, прегърна я и с донякъде бащински авторитет ѝ каза да се грижи за себе си. Тя отвърна „може би, ще видим“. Микаел се надяваше, че отговорът е ироничен, макар тя вече да изглеждаше потънала в други мисли.

Загледа се след нея, докато главният надзирател я отвеждаше. Не му хареса тихата целеустременост в походката ѝ. Неохотно се остави да бъде ескортиран в другата посока. Взе телефона и ключовете си и си позволи да вземе такси до гарата в Йоребру. На връщане се зачете в един криминален роман от писател на име Питър Мей. Като форма на протест реши да изчака и да не проверява Лео Манхеймер веднага.

10 От Säkerhetspolisen, шведската служба за сигурност. – Б. пр.

11 Генерална дирекция за външна сигурност, на френски DGSE. – Б. пр.

12 Агенция за национална сигурност, на английски NSA. – Б. пр.

* * *

Алвар Олсен изпитваше облекчение, че посещението на Микаел Блумквист продължи толкова кратко. Страхуваше се, че Лисбет ще разкаже на журналиста някаква история за Бенито и отделението, но едва ли бе успяла да стори нещо подобно толкова бързо, което беше добре. С изключение на това обаче, нямаше много поводи за радост. Алвар работеше здраво, за да уреди Бенито да бъде прехвърлена другаде. Само че нищо не се случваше, а не помагаше и това, че няколко от колегите му защитаваха Бенито пред ръководството и уверяваха, че не е необходимо да се вземат допълнителни мерки.