Давид Лагеркранц: Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Да тръгваме – каза тя.

Алвар обмисляше дали да не изкрещи за помощ и да натисне алармата. Обмисляше дали да не удари Саландер с палката и да я напръска с OC. Но просто закрачи напред. Вървеше по коридора с Лисбет Саландер, сякаш нищо не се беше случило. Отвори междинната врата с чипа и кода си, като се надяваше, че няма да срещнат никого. Естествено, натъкнаха се на Хариет, стиснатата му колежка, която беше толкова лукава, че той дори не знаеше на чия страна е – на Бенито или на силите на реда. Понякога му се струваше, че и на двете – че Хариет всеки път избира различна страна, според това как ѝ е по-изгодно в случая.

– Здрасти – пробва Алвар.

Хариет носеше косата си на опашка, а очите и устните ѝ бяха сурови. Времето, когато я намираше за привлекателна, бе отминало отдавна.

– Къде отивате? – попита тя.

Алвар осъзна, че макар да ѝ беше началник, нямаше как да се противопостави на изпитателния ѝ поглед, затова просто измърмори:

– Ние... мислехме...

Не му хрумваше нищо друго, освен онова с упражненията, а му беше ясно, че такъв отговор няма да свърши работа.

– ... да се обадим на адвоката на Саландер – продължи той.

Усети, че Хариет не му повярва. Сигурно беше пребледнял, а погледът му бе мътен. Искаше му се просто да се свие обратно на пода и да повика помощ. Вместо това добави с неочакван авторитет:

– Адвокатът ѝ утре лети за Джакарта.

Нямаше представа защо в ума му изникна точно Джакарта. Разбра само, че това обяснение е достатъчно конкретно и странно, за да бъде прието за истина.

– Окей, разбирам – каза Хариет с интонация, която малко повече подобаваше на позицията ѝ, след което ги остави.

Когато се увериха, че се е отдалечила достатъчно, двамата продължиха към кабинета на Алвар. Това бе свещена територия. Вратата винаги беше заключена и никакви затворници не можеха да влизат вътре, а още по-малко да ползват телефона. Но сега отиваха именно натам и ако имаха – или нямаха – късмет, момчетата от наблюдателния център вече ги бяха видели и всеки момент някой щеше да слезе да провери какво правят тук след затварянето на килиите. Каквото и да станеше, нямаше да е добре. Трябваше да направи нещо. Опипа колана си, но все пак не подаде сигнал. Срамуваше се твърде много, а и може би против волята си все пак беше впечатлен. Какво ли бе намислила Саландер?

Отключи и я пусна да влезе, при което внезапно осъзна колко безнадеждно изглеждаше стаята. Беше просто жалко – особено след като го бяха нарекли момчето на мама – да държи големи снимки на майка си върху таблото за съобщения. Нейните снимки бяха дори по-големи от тези на Вилда. Трябваше отдавна да ги е свалил, да е разчистил кабинета си, да е подал оставка и сега изобщо да не се занимава с престъпници. Но ето го тук. Затвори вратата, докато Лисбет Саландер го гледаше мрачно и решително.

– Имам проблем – каза тя.

– И какъв е той?

– Ти.

– Какъв е проблемът с мен?

– Ако те пратя навън, ще биеш тревога. Но ако останеш тук, ще видиш какво правя, а това също не е добре.

– Нещо незаконно ли ще правиш? – попита той.

– Вероятно – отговори Саландер и в следващия миг той явно отново направи нещо, за да я предизвика, или пък тя действително беше абсолютно ненормална.

Във всеки случай го удари в слънчевия сплит за трети или четвърти път и той отново се сви, мъчейки се да си поеме въздух. Зачака нов удар, но такъв не дойде. Саландер просто се наведе и със светкавично движение свали колана му и го остави на бюрото. Тогава той се надигна, колкото и да го болеше, и се взря в нея зап­лашително.

Двамата като че ли щяха да си налетят и да се сбият. Тя обаче го обезоръжи още веднъж, като погледна към таблото му за съобщения.

– Това на снимката майка ти ли е? Която си спасил?

Той не отговори. Все още се чудеше дали да ѝ се нахвърли.

– Това майка ти ли е? – повтори тя и Алвар кимна.

– Мъртва ли е?

– Да.

– Но е важна?

– Да, важна е.

– Значи ще ме разбереш. Трябва ми информация и ти ще ме оставиш да си я набавя.

– Защо да го правя?

– Защото вече си позволил нещата да отидат твърде далеч. В замяна ще ти помогна да пречупиш Бенито.

– Тя е напълно необуздана.

– Аз също – каза тя.

Може би имаше право. Ситуацията наистина бе отишла твърде далеч. Беше допуснал Лисбет Саландер в кабинета си, беше лъгал и блъфирал. Вече нямаше много какво да губи и когато тя му поиска паролата на компютъра, той ѝ я даде. Загледа се в ръцете ѝ, които бързо хипнотизираха погледа му. Движеха се светкавично по клавиатурата, но първоначално не се случи нищо забележително. Тя просто преглеждаше уебстраниците на различни институции в Упсала, като Университетската болница и университета.