Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Лудостта продължаваше, а Лисбет Саландер все още се държеше пасивно. Не правеше нищо, освен да наблюдава. Но Алвар имаше чувството, че тя просто изчаква. Беше му дала пет дни. Пет дни, за да уреди въпроса сам и да спаси Фария Кази. Саландер заплаши, че след това ще се намеси, а петте дни почти бяха изтекли, без Алвар да постигне каквото и да е. Напротив, настроението в отделението ставаше все по-напрегнато и неприятно. Задаваше се нещо ужасно.

Бенито като че ли се подготвяше за битка. Сключваше нови съюзи и имаше необичаен брой посетители, което най-често означаваше, че получава необичайно много информация. Преди всичко обаче тормозът и насилието над Фария Кази се увеличаваха. Вярно, Лисбет Саландер винаги се намираше наблизо, което беше добре. Присъствието ѝ помагаше само по себе си, но дразнеше Бенито. Тя се беше настроила срещу Лисбет и я заплашваше. Веднъж във фитнеса Алвар дочу какво ѝ говори.

– Кази е малката ми циганска курва – изсъска тя. – Само аз мога да опъвам мургавата уличница, никой друг!

Лисбет Саландер стисна челюсти и сведе поглед. Алвар не знаеше дали го направи заради срока, който му бе дала, или просто се бе почувствала безпомощна. Клонеше към второто. Колкото и кораво да беше момичето, нямаше как да се опре на Бенито. Дързостта на Бенито нямаше граници, тя бе осъдена на доживотен затвор и нямаше какво да губи. Освен това горилите ѝ Тине, Грета и Юсефин винаги бяха зад гърба ѝ, а в последно време Алвар се боеше в ръцете ѝ да не проблесне стомана.

Постоянно разговаряше с персонала при детекторите за метал и отново и отново нареждаше килията ѝ да бъде претърсвана, но се притесняваше, че това не е достатъчно. Струваше му се, че Бенито и дружките ѝ крият нещо. Можеше да са наркотици или лъскави предмети, или просто въображението му. Вървеше като на тръни, а заплахата, която съществуваше срещу Саландер още от началото, също не му позволяваше да се успокои. Всеки път когато се включеше алармата или някой го повикаше по радиостанцията, Алвар се плашеше, че с Лисбет може да се е случило нещо. Опитваше да я убеди, че най-добре ще е да я прати в изолация, но тя отказваше, а той не беше достатъчно силен, за да ѝ се противопостави. Не беше достатъчно силен за каквото и да е.

Преследваха го тревога и чувство за вина и той постоянно се озърташе през рамо. Освен това всеки ден работеше извънредно, което натъжаваше Вилда и опъваше отношенията с леля му и съседите до краен предел. Беше плувнал в пот. В отделението беше нетърпимо горещо и задушно, вентилационната система не ставаше за нищо. Алвар се чувстваше умствено изтощен, постоянно гледаше часовника си и чакаше директорът Рикард Фагер да се обади и да му съобщи, че Бенито ще бъде преместена. Но обаждането не идваше, въпреки че Алвар за пръв път бе описал ситуацията без никаква автоцензура. Рикард Фагер или беше по-голям идиот, отколкото си бе мислел, или и той беше корумпиран. Нямаше как да знае. Телефонът мълчеше.

Когато в петък вечерта вратите на килиите се зат­вориха, Алвар отиде в кабинета си и опита да събере мислите си. Но можа да остане на спокойствие особено дълго. Лисбет Саландер го потърси по интеркома и поиска да използва компютъра му повторно. Той я взе от килията ѝ и отново опита да разбере какво е намислила, но не можа да изкопчи кой знае какво от нея. Погледът ѝ беше почернял. Алвар и тази нощ се прибра късно, чувствайки по-осезателно от всякога, че се задава катастрофа.

* * *

В събота сутринта Микаел се намираше в дома си на Белмансгатан и както обикновено, четеше хартиеното издание на „Дагенс Нюхетер“, както и „Гардиън“, „Ню Йорк Таймс“, „Уошингтън поуст“ и „Ню Йоркър“ на айпада си. Освен това пи капучино, после еспресо, яде йогурт с мюсли, както и сандвичи със сирене и пастет от черен дроб, и общо взето, оставяше времето да си лети, както правеше всеки път, след като с Ерика приключеха с коректурата на „Милениум“.

Чак след час или два седна пред компютъра си и потърси Лео Манхеймер. Това се оказа име, което понякога, но не много често, се появяваше във финансовите сайтове. Лео беше доктор по икономика от Търговското училище в Стокхолм, а понастоящем съдружник и главен аналитик в „Алфред Йогрен“, инвестиционен посредник, за който Микаел – точно както предположи Лисбет – определено бе чувал.

Това беше реномирана инвестиционна компания, чиито клиенти бяха заможни хора. Вярно, крещящият, помпозен стил на изпълнителния директор Ивар Йогрен не беше в хармония с желания от фирмата дискретен и ненатрапчив имидж. Лео Манхеймер, от своя страна, беше строен, с будни и големи сини очи, къдрава коса и дебели, леко женствени устни. Беше богат, разбира се, но не се изживяваше като някой нелеп тузар. Според последната му декларация, състоянието му възлизаше на осемдесет и три милиона крони, което не беше зле, но все пак си оставаше скромно в сравнение с големите риби. Най-забележителното – поне на пръв поглед – беше високият му коефициент на интелигентност, който се споменаваше в един репортаж в „Дагенс Нюхетер“ отпреди четири години. Пишеше, че си е направил теста още като малко дете и около резултата му се вдигнало шум. Той обаче правеше добро впечатление, като не отдаваше голямо значение на това.