Давид Лагеркранц: Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Всеки следобед погледът на Бенито парализираше Алвар наново и както диктуваше психологията на потисничеството, той ставаше все по-слаб с всеки следващ път, когато се огънеше. Чувстваше се обезкървен, а най-лошото беше, че не можеше да спаси Фария Кази.

Фария бе осъдена за убийството на големия си брат, когото беше бутнала през голям стъклен прозорец в стокхолмското предградие Сикла. Но нравът ѝ изобщо не беше агресивен или насилнически. Тя най-често седеше в килията си и четеше или плачеше, а това, че изобщо се бе озовала в отделението с повишена сигурност, се дължеше на заплахата за живота ѝ и склонността ѝ към самоубийство. Фария бе пречупена, изос­тавена от всички, дори от обществото. Не можеше да се прави на корава по коридорите, нямаше стоманено сив поглед, който да всява респект. Разполагаше единствено с крехката си красота, която караше мъчителите и садистите да се тълпят около нея, а Алвар се мразеше, задето не прави нищо, за да ѝ помогне.

Единственото му конструктивно усилие в последно време беше да обърне внимание на новото момиче, Лисбет Саландер. Това също не бе шега работа. Лисбет Саландер беше закоравяла кучка и за нея се носеха не по-малко слухове, отколкото за Бенито. Някои ѝ се възхищаваха, други я смятаха за надуто лайно, а трети усещаха, че мястото им в йерархията е застрашено. Бенито сякаш очакваше борбата за власт с цялото си тяло, с всеки мускул. Алвар не се съмняваше и за секунда, че тя използва връзките си извън затвора, за да събира информация за Саландер, точно както бе направила с него и всички останали в отделението.

Въпреки това засега нищо не се бе случило, дори когато Лисбет получи разрешение да работи в градината и в грънчарската работилница през деня, макар нивото ѝ на сигурност да не предвиждаше нещо такова. Беше трагична по грънчарство. Вазите ѝ бяха най-лошите, които Алвар някога бе виждал. Освен това не беше и особено социална. Едва продумваше. Изглежда, живееше в свой собствен свят и не ѝ пукаше за погледите и репликите от страна на другите, нито за ударите, които Бенито ѝ нанасяше скришом. Лисбет се отърсваше от всичко, както човек изтупва прах или курешки. Единственото, което наблюдаваше внимателно, бе именно Фария Кази.

Лисбет я държеше под око и вероятно вече бе осъз­нала колко сериозно е положението. Може би това щеше да доведе до някаква конфронтация. Алвар не знаеше. Но се притесняваше.

Въпреки всички спънки, той се гордееше с индивидуалните програми, които разработваше за всяка затворничка. Никоя жена не биваше разпределена на работа автоматично, всички получаваха собствен график, в зависимост от проблемите и нуждите си. Някои се обучаваха редовно или на половин ден. Други посещаваха програми за реабилитация и се срещаха с психолози и съветници, или пък получаваха консултации за професионално ориентиране. Лисбет Саландер би трябвало – ако човек се ръководеше от документацията ѝ – да получи възможност да завърши училищното си образование или поне да бъде посъветвана по въпроса. Тя не беше ходила в гимназия и дори не бе завършила обучението си в основното училище, а с изключение на краткотрайно назначение в една охранителна фирма, изглежда, изобщо не беше и работила. Вечно си имаше проблеми с властите, макар че това беше първото ѝ лишаване от свобода. Би било лесно да я отпишат като безделница. Но, разбира се, в този образ имаше пукнатини. Не ставаше дума просто за вечерните вестници, които я описваха като екшън героиня. Цялото ѝ излъчване подсказваше за нещо повече, а едно конкретно събитие се бе запечатало трайно в паметта на Алвар.

Това бе единственото позитивно или изненадващо нещо, което бе видял в отделението през последните години. Случи се преди няколко дни в столовата, след ранната вечеря в пет часа. Навън валеше дъжд. Затворничките бяха отсервирали и измили чиниите и чашите си и почистили масите. Алвар седеше сам на един стол до мивката. В действителност нямаше работа там. По принцип се хранеше с персонала в друга част на зат­вора, а затворничките сами се грижеха за столовата. Така наречените самостоятелни уреднички Юсефин и Тине – и двете дружки на Бенито – разполагаха със собствен бюджет и поръчваха продукти, готвеха, чистеха и се грижеха храната да стига за всички. Да бъдеш уредничка, беше въпрос на престиж. В пандиза храната даваше власт, това бе универсално правило. Неизбежно беше някои, като Бенито, да получават повече от други. Затова Алвар често хвърляше по едно око на кухнята. Там се намираше и единственият нож в отделението. Не беше остър, а и бе вързан със стоманено въженце. Въпреки това обаче можеше да причини наранявания и през онзи ден Алвар поглеждаше от време на време към него, докато се опитваше да яде.