Давид Лагеркранц: Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

* * *

От самото начало Лисбет се натъкна на доста провокации, но и това не беше особено учудващо. Името ѝ се споменаваше както в медиите, така и в информационните канали на подземния свят, така че привличаше доста внимание. Само преди няколко дни самата Бенито ѝ беше подала бележка с думите: Приятел или враг? Но Лисбет изхвърли бележката минута по-късно само защото ѝ бяха необходими около петдесет и осем секунди, за да я разчете.

Не я интересуваха борбите за власт и приятелските кръгове. Съсредоточаваше се върху това да наблюдава и да се учи, а преди малко бе научила повече от достатъчно. Сега се взираше с празен поглед в лавицата с есетата по квантова теория на полето, които специално си бе поръчала, преди да я тикнат зад решетките. В гардероба вляво имаше два комплекта затворнически дрехи с буквите KV3 на гърдите, бельо и два чифта маратонки. По стените нямаше нищо, нито дори снимки или някакви дреболии, които да напомнят за живота навън. Обзавеждането тук я интересуваше също толкова малко, колкото и обзавеждането в дома ѝ на Фискаргатан.

В коридора започна затварянето на вратите, което за нея обикновено беше като освобождение. Когато шумовете заглъхнеха и в отделението настанеше спокойствие, Лисбет се потапяше в математиката си, в опи­тите да обедини квантовата механика и теорията на относителността – и да забрави за външния свят. Но тази вечер беше различно. Чувстваше се раздразнена и това не се дължеше само на тормоза над Фария Кази или на цялата корупция тук вътре.

Причината бе посещението на Холгер Палмгрен преди шест дни. Той бе старият ѝ попечител от времето, когато правовото общество не смяташе, че тя е способна да се грижи за себе си. Посещението си беше достатъчно драматично събитие, откъдето и да го пог­леднеш. По принцип Холгер никога не напускаше дома си и беше изцяло зависим от сестрите и помощниците, които се грижеха за него в апартамента му в Лилехолмен4. Въпреки това обаче бе настоял да я посети. Дойде тук с кола на Транспортната агенция за хора със затруднено придвижване и се появи задъхан в стаята за посещения, с инвалидна количка и кислородна маска. Но все пак беше хубаво. Двамата си поговориха за миналото, а Холгер се разчувства. Само едно нещо обезпокои Лисбет. Холгер ѝ каза, че го е посетила жена на име Май-Брит Турел, която била секретарка в психиат­ричната клиника, където Лисбет бе лежала като дете. Жената прочела за Лисбет във вестниците и връчила на Холгер разни документи, които смятала за интересни. Според него обаче в тях просто било описано как са връзвали Лисбет с колани и колко ужасно са я третирали като цяло. „Нищо, което ти трябва да гледаш“, каза той. И все пак в документите явно бе имало нещо ново, защото, когато Холгер я пита за драконовата татуировка, Лисбет му разказа за дамата с родилния белег, а той вметна:

– Тя не беше ли от Регистъра?

– А?

– Регистърът за изследвания на генетиката и социалната среда в Упсала? Струва ми се, че съм го чел някъде.

– Трябва да е било в новите документи – каза тя.

– Мислиш ли? – отвърна той. – Или просто нещо бъркам.

Може би бъркаше. Холгер вече беше стар. И въп­реки това информацията не даваше мира на Лисбет. Глождеше я, докато тренираше с бързата круша във фитнеса следобед или работеше в грънчарската работилница сутрин. Глождеше я и сега, докато стоеше в килията си и примигваше, загледана в пода.

Тестът за интелигентност, разпръснат там долу, като че ли се бе променил. Сега не ѝ беше толкова безразличен като преди малко, а ѝ се струваше като някакъв вид продължение на разговора с Холгер. В първия миг Лисбет не можа да разбере защо, но после си припомни, че жената с родилния белег също ѝ даваше разни тестове. Тези опити винаги завършваха със суматоха и караници, докато накрая шестгодишната Лисбет не избяга сама в нощта.

Само че не тестовете или бягството бяха важното. У нея се бе зародило подозрението, че по време на детството ѝ се е случвало нещо фундаментално, което не е разбирала. Осъзна, че трябва да научи повече.

Вярно, скоро щеше отново да е навън, свободна да прави каквото си поиска. Но знаеше също, че може да използва главния надзирател, Алвар Олсен. Той не за пръв път си затваряше очите за физическото насилие в затвора. Отделението, за което отговаряше и с което Службата за лишаване от свобода все още се гордееше, в действителност бе изпаднало в морален упадък и Лисбет за зачуди дали Алвар Олсен не би ѝ помогнал да получи това, на което никой тук нямаше право – достъп до интернет.