Шъруд Андерсън - Мъжът, който стана жена

И макар да бях казал на останалите коняри, че ще стоя и ще наглеждам конете им, измъкнах се от панаирното място и тръгнах надолу по хълма. Вървях, докато стигнах малка, ниска кръчма, която се намираше не в самото градче, а някъде по средата на склона. Някога тази кръчма е била жилище, навярно селска къща, но ако е била някога селска къща, то съм сигурен, че на селянина, който е живял там и е обработвал земята по този склон, не му е провървяло много. Местността нямаше вид на земеделска, каквато можеш да видиш около другите окръжни градчета, през които минахме в края на лятото и есента. Накъдето и да погледнеш наоколо, се виждаха забити в земята камъни, а повечето дървета бяха ниски, недорасли. Искам да кажа, че местността изглеждаше дива, безредна и запустяла. На платото горе, където беше панаирът имаше няколко ниви и ливади, по които пасяха овци, а на нивата, която беше точно до хиподрума, но не от страната на градчето, а от задната му страна, е имало някога кланица, останките от която все още стояха. Не я бяха използвали от доста време, но наоколо из нивите бяха разпръснати кости от животни и от старата сграда се носеше миризма, от която можеше да ти се изправи косата.

Конете мразеха мястото, ние, конярите, също го мразехме и когато ги разхождахме сутрин из калта на хиподрума, за да поддържаме формата им, Изяж ги и Мой човек здравата цвилеха всеки път, когато ги отвеждахме към задната част на хиподрума и приближавахме старата кланица. Те се вдигаха на задните си крака, бореха се с юздите и започваха да препускат, докато се измъкнеха от миризмата на гнило и нито Бърт, нито аз можехме да ги спрем.

— Отвратителен е този град там долу, и хиподрумът е отвратителен — повтаряше непрекъснато Бърт. — Ако някога въобще стане този проклет панаир, кръв ще се пролее и някой тук ще бъде убит.

Дали това се случи, или не, не зная, защото си тръгнах преди това, причината за което скоро ще ви разкрия, но все пак в думите на Бърт имаше истина. Състезателният кон не е като човека. Той няма да търпи да върши работата си на някакво гнило, грозно бунище, както един човек би могъл да направи това, а също не търпи да му мирише, както човек търпи.

Но да се върнем към моя разказ. И така, вървях в тъмнината надолу по хълма в студения, мокрещ до костите дъжд и не удържах думата си да остана горе и да наглеждам конете на другите. Когато стигнах до малката кръчма, реших да спра и да пийна чашка-две. Отдавна знаех, че две чашки са достатъчни, за да ми завъртят главата, горе-долу да ме напият и да не мога да ходя по права линия, но онази вечер не мислех за това.

И така, отправих се по нещо като пътека, която отбиваше от шосето и стигаше до входа на кръчмата. Тя се намираше там, където трябва да е била гостната на дома, когато е бил селска къща и отпред имаше малко входно антре.

Преди да отворя вратата, спрях и се огледах. От мястото, където стоях, виждах долу главната улица на градчето, както ако се намирах в някой голям град, Ню Йорк или Чикаго например, щях да видя улицата долу от петнадесетия етаж на някое учреждение.

Хълмът беше доста стръмен и шосето нагоре трябваше да върти и да върти, иначе никой от града нямаше да може да се изкачи до проклетия им панаир.

Градът не беше нищо особено — една главна улица с много кръчми, няколко магазина, едно-две невзрачни кина, няколко форда, жени и момичета почти не се виждаха, само една тълпа мъже. Докато се разхождах в тъмнината и калта горе на панаирния площад, се опитвах да си представя, че момичето от моите мечти живее на такова място, но не излизаше нищо. Все едно да си представя Изяж ги да изпадне в състоянието, в което се намирах тогава и също като мен да влиза в това грозно свърталище. Това не можеше да се случи.

Все пак знаех, че това, което виждах пред себе си, не беше целият град. По хълмовете отзад и долу зад някой завой в равнината сигурно имаше доста от онези къщи, в които живеят пенсилванските миньори.

Предполагам, че тъй като беше съботна вечер и валеше, жените и децата си бяха останали у дома и навън бяха само мъжете, излезли с намерението да се напият. По-късно съм бил и в други миньорски градчета и ако бях миньор и трябваше да живея в някое от тях, в някоя от тези къщи, в които те живееха с жените и децата си, и аз щях да излизам и да се напивам.

Стоях там и гледах, чувствах се като болно куче и ми беше влажно и студено като на плъх в канализация. Виждах тъмната маса от хора да се движи там долу, зад главната улица течеше река, която плискаше и се чуваше ясно дори от мястото, където стоях, а отвъд реката се виждаха някакви железопътни релси, по които сновяха локомотивчета. Предполагам, че бяха построени за мините, в които работеха мъжете от градчето. И така, стоях, гледах, слушах и от време на време някакъв шум като гръмотевица отекваше от небето и мисля, че това бяха купищата въглища, може би товар за цял вагон, които се изсипваха долу във вагона.