Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

После отиде в стаята, някогашна кухня, и отвори наслуки няколко чекмеджета. Дръжките им липсваха и се наложи да дращи с дългите си нокти, за да ги издърпа. Намери вилица със счупени зъбци и пакет стеаринови свещи. Трохи и паяжини; капачки от бутилки бира; празна кибритена кутия. Пред счупения прозорец на кухнята висяха парчета от тюлени завеси и когато ги хвана, те се разпаднаха на прах в ръцете му. Върна се във всекидневната. Стаята имаше прозорец към двора и още един на отсрещната стена с изглед към езеро. До стената бе разположен стар диван със зелено покривало на възелчета, а на срещуположната стена — голям шкаф. Отвори го и надникна. Вътре нямаше нищо. Дъсченият под беше изпоцапан с нещо лепкаво. Той предпазливо се отпусна на дивана. Перушината изскърца и от похабеното покривало се вдигна облак прах. Промени си решението и влезе в първата стаичка, при нара с дюшек. Съблече си якето и тениската и легна. Спа в несвяст цяла вечност. Когато най-после се събуди, беше забравил къде се намира, а и бе сънувал разни неща. Затова допусна огромната грешка да излезе направо под слънцето, без преди това да се замисли. Унизително беше да чегърта собствените си вътрешности от стълбите, докато слуша злобния смях на Нестор и червата му плъзват между пръстите му като змийско котило.

Събуди се за втори път. Внимателно се надигна и огледа стаята. Попипа гърдите си с ръка, да провери дали са цели. Останал бе само червен, назъбен белег. Започваше от средата между зърната на гърдите му и стигаше чак до пъпа. Слънцето се бе издигнало. Той стана от нара. Стаята беше празна с изключение на една грубо скована нощна масичка, подобна на сандък. Изправи се бавно и тръгна. Издърпа чекмеджето. Докато се взираше в него, дискретно разтъркваше болезнено място на хълбока си. Явно бе заспал върху нещо твърдо и се беше натъртил. Затова се върна при нара и огледа дюшека. Напипа нещо твърдо. Повдигна го мнително и го обърна. От долната страна карираният калъф бе пробит и част от дунапрена се подаваше навън. Мушна ръка в калъфа и бръкна надълбоко. Напипа нещо студено. Извади го и се слиса. Не повярва на очите си. По странно стечение на обстоятелствата на това изоставено място в стар, плесенясал дюшек той откри револвер. Внимателно го хвана с две ръце и надникна в цевта. В началото оръжието му се струваше напълно непознат предмет, но когато го намести в дясната си ръка с пръст върху спусъка, го усети като нещо естествено. Каква сила имаше то! Цялата сила на небето и на земята. Лек повей, силен вятър и буря. Отвори го с любопитство и надникна в барабана. Там имаше само един куршум. Възбудено го извади и го огледа по-щателно. Куршумът беше дълъг, лъскав и с изненадващо закръглена форма. Отново го напъха в барабана и се зарадва, защото мястото пасваше идеално на големината му. Находката го подтикна да се огледа. Някой бе пренощувал тук и оставил револвера. Стори му се озадачаващо. Вероятно въпросният тип е бил изненадан от някого и не е имал време да вземе оръжието със себе си. Може да изчака на друго място и да се върне да си го прибере. Револверът беше хубав. Ерки не разбираше от оръжия, но този му се стори едрокалибрен и скъп. Прочете малките букви на ръкохватката: Колт.

— Ти как мислиш, Нестор? — тихо промърмори той, докато обръщаше оръжието.

После спря и го хвърли. То падна с трясък върху пода. Ерки изтича в кухнята и постоя там, вкопчен в плота. Трябваше да се сети по-рано, че Нестор ще му поднесе поредното си ужасно предложение. Чуваше ги как се смеят долу, в тъмното мазе, та пушек се вдига. После пак влезе в стаята и дълго гледа револвера. Най-сетне го набута обратно в дюшека. Не му беше нужен, той си имаше други оръжия. Реши да пообиколи къщата, тръгна от кухнята, мина през всекидневната и пак се върна обратно. През цялото време гледаше надолу, към мръсните дъски на пода. Те скърцаха с различни тонове. Докато се разхождаше из къщата, Ерки създаде цяла мелодия. Черната му коса, якето и панталоните му бясно се клатеха. Ръцете му сочеха надолу, но бяха стегнати и той извършваше ритмични движения с пръстите си в такт със скърцането на дъските. Ритъмът го погълна, той сновеше непрекъснато напред-назад, не беше в състояние да спре, а и не искаше. В опиянението си намери покой. То не изискваше от него нищо друго, освен да върви напред-назад с равномерни крачки и разперени пръсти на ръцете. Скръц, скръц, Ерки ходи, напред-назад, насам-натам, от стая в стая, бум-бам.

Нямаше представа колко време прекара в ходене, но накрая събра кураж и застана пред входната врата. Отвори я, първо много предпазливо. Слънчевите лъчи неудържимо обливаха къщата. Сведе очи и полека излезе на каменното стълбище. Направи няколко бавни крачки в тревата. Спря, подуши шишарките по дърветата, после стръковете папрат на земята. Корен, стъбло и лист. Най-сетне пое нанякъде. Не знаеше накъде, нито с каква цел. Нестор направляваше стъпките му надолу по склона, към населения район. Все още беше ранна сутрин. Най-бодрите хора, току-що подали крака изпод завивките, повдигаха завесите и посрещаха прекрасния ден. Топъл, слънчев, ослепително зелен. Оптимистично си правеха планове как ще го оползотворят, защото времето беше чудесно, а лятото — твърде кратко. Такива мисли занимаваха и Халдис Хурн. Тя живееше сама в малко стопанство недалеч от старото селище на фините. Точно когато Ерки нагази в тревата, тя изхлузи нощницата през главата си.