Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

Жената го очарова. Изникна от земята точно като огромните ели. Зад нея чуваше звука на самотен, величествен тромбон. Дълго стоя така, изпивайки я с очи: обли рамене, повдигаща се от вятъра рокля. Виждал я бе и преди. Тази жена живееше сама — Ерки го знаеше. Разговаряше рядко и слушаше само вятъра и крясъците на свраките. Той направи няколко крачки. Изпукаха клонки. Звукът от мотиката се усили. Той прикова поглед в грубите й ръце с дебели пръсти. Мотиката посичаше тревата със страшна сила. В това нямаше нищо женствено. Той продължи да върви, вече напълно безшумно, и забеляза, че жената постепенно усеща приближаването на живо същество. Ритъмът й на работа се промени. Първо се забави, после се ускори, сякаш за да прогони някакво опасение от предстояща случка. После тя спря и се поизправи. Внезапно го забеляза. Тялото й се вцепени, извито като дъга, с тресящи се гърди. Между тях затрептя изплашена струна. Ръцете й се вкопчиха в мотиката. За миг очите й се уголемиха, после се стесниха и възприеха суров израз. Халдис не беше страхлива жена, но в момента нещо я изплаши.

Той се сепна. Жената не смееше да продължи работата си. Той искаше единствено да я гледа как извършва тази обикновена дейност, да следи как задникът й се клати с определен ритъм. Но Халдис се изплаши. Ерки усети красноречивите сигнали, които тя изпращаше, и застина със свити пестници, неспособен да помръдне. Погледът й го срази като залп от стрели.

Слънцето продължи да се изкачва по небосклона. Печеше безмилостно над хора, животни и пукащи от суша гори. Шериф Гурвин седеше сам в кабинета си, потънал в размисли. Откопча си ризата и духна над гърдите си. По тялото му се стичаше пот. После се опита да издуха кичур коса от челото, но той отново се върна на мястото си. Гурвин се отказа и се помъчи да забави пулса си, като се съсредоточи върху някаква мисъл. Чувал бе, че така постъпвали някога индианците, но при него концентрацията само увеличи потенето. Навън някой си тътреше краката. Вратата се отвори и вътре колебливо влезе дебело дванайсетинагодишно момче. Дишаше запъхтяно и спря насред стаята. В ръката си носеше плоска, сива кутия, наподобяваща куфар с малко необичайна форма. Навярно вътре носеше музикален инструмент, да речем арфа. Това момче обаче не приличаше на арфист, помисли си Гурвин. Огледа щателно новодошлия. Момчето действително беше невероятно дебело. Краката и ръцете му стърчаха от тялото като надути с газ. Сякаш всеки момент щеше да литне във въздуха. Тънки кичури от кестенявата му рядка и мазна коса се бяха полепили по челото. Момчето беше босо, облечено в избелели, отрязани над коленете като шорти дънки и изпоцапана тениска. Устата му зееше отворена от превъзбуда.

— Е?

Шериф Роберт Гурвин избута книжата настрани. Нямаше много работа през деня и се радваше на подобни посещения. В момента поглъщаше жадно с очи невероятната гледка пред себе си.

— С какво да ти помогна, момче?

Момчето направи крачка напред. Все още се задъхваше, явно в гърдите му имаше нещо, което трябваше да излезе, и то бързо. Гурвин очакваше инцидент от типа кражба на велосипед. Очите на момчето бяха влажни, а то трепереше неистово. Видът му предизвика в съзнанието на шерифа неволна асоциация с набъбнало топло суфле, извадено от фурната непосредствено преди да спадне.

— Халдис Хурн е мъртва!

Гласът на момчето се колебаеше между тънкия детски глас и плътния тембър на бъдещия мъж. Прозвуча като нелекуван бронхит. Започна ниско, но когато стигна до думата „мъртва“, премина във фалцет.

Шерифът вече не се усмихваше, а гледаше изумено божието творение пред себе си и се колебаеше дали е чул правилно. Премига и заглади космите си на тила.

— Какво каза?

— Халдис е мъртва. Лежи, просната на прага!

Момчето напомняше на храбър войник, дошъл сам до лагера, за да съобщи за ужасната загуба на цялата армия. Разтърсен от нещастието до дъното на душата си, той все пак бе запазил капка достойнство и се изправяше пред началството, за да обяви с каква цел е дошъл.

— Седни, момче! — повелително рече шерифът и кимна към свободния стол. Момчето не помръдна.

— Говориш за стопанката на малкото имение във финската земя, нали?

— Да.

— Оттам ли идваш?

— Минах покрай къщата й. Лежи, просната на прага.

— Сигурен ли си, че е мъртва?

— Да.

Гурвин смръщи вежди. Тази жега е в състояние да убие кого ли не.

— Провери ли й пулса?

Момчето се втренчи в него с невярващи очи, сякаш само при мисълта за подобно нещо му премаля. Поклати глава. При движението огромното му тяло се разтресе.