Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

— Изобщо ли не я докосна?

— Не.

— Откъде тогава си сигурен, че е мъртва?

— Имам си причини — изпуфтя момчето.

Шерифът извади химикалка от джоба на ризата си и отбеляза нещо.

— Как се казваш?

— Снелинген. Каник Снелинген.

Шерифът премига. И момчето, и името му бяха странни и си подхождаха. Той записа името в бележника си и не издаде с нищо мнението си за избора на родителите му.

— Значи рожденото ти име е Каник? Не те наричат така на галено? Да не се казваш Карл Хенрик?

— Не, Каник.

Шерифът пишеше с големи, изящни завъртулки.

— Прощавай за реакцията ми — извини се учтиво той. — Просто името не се среща често. На колко години си?

— На дванайсет.

— Значи казваш, че Халдис Хурн е мъртва?

Каник кимна. Все още дишаше тежко и пристъпваше неспокойно от крак на крак. Куфарът се намираше на пода, до него. Бе целият облепен с ваденки. Гурвин забеляза сърце и ябълка, както и няколко непознати за него имена.

— Не ме будалкаш, нали?

— Не, за бога!

— За всеки случай първо ще й се обадя по телефона.

— Както пожелаете. Няма да ви отговори!

— Седни, докато проверя — подкани го отново Гурвин.

За втори път му посочи стола, но момчето остана право. Гурвин си помисли, че седне ли веднъж, то едва ли ще успее да стане от стола. Намери номера на Халдис в указателя под името Турвал Хурн. Телефонът й даваше свободно. Халдис беше възрастна жена, но въпреки това много пъргава. За всеки случай шерифът изчака. Времето беше великолепно. Може да е излязла на двора и да отнеме време, докато стигне до телефона. Момчето следеше действията му и постоянно си облизваше устните. През рядката му коса си личеше колко по-бледо е челото му в сравнение с бузите. Слънцето не бе успяло да го огрее. Тениската му беше окъсяла и част от големия му корем се подаваше над шортите.

— Съобщих ви какво съм видял — задъхано напомни Каник. — Мога ли вече да си ходя?

— Не, за съжаление — отвърна шерифът и затвори слушалката. — Никой не вдига. Нужно ми е да узная приблизително кога си минал покрай стопанството й, защото съм длъжен да изготвя доклад. Може да се окаже важно.

— Важно ли? Та тя е мъртва!

— Нужен ми е час — спокойно настоя Гурвин.

— Не нося часовник. Нямам представа за колко време се слиза от двора й до участъка.

— Как ти се струват трийсет минути?

— Почти през целия път съм тичал.

— Значи двайсет и пет.

Шерифът кимна към часовника и отбеляза още нещо на листа. Изобщо не можеше да си представи Каник да тича с висока скорост, камо ли с куфар в ръка. Вдигна отново слушалката и набра номера на Халдис. Изчака осем сигнала и пак затвори.

Всъщност изпита задоволство, защото случаят предлагаше нужната му порция откъсване от рутината.

— Мога ли вече да си тръгвам?

— Кажи ми телефонния си номер.

Изведнъж момчето започна да писука с тънък гласец. Двойната му брадичка се тресеше под кръглото лице, а долната устна трепереше. Шерифът изпита съчувствие към него. Май действително нещо се бе случило.

— Да се обадя ли на майка ти да дойде да те вземе? — тихо предложи той.

— Живея в детско-юношеския дом — подсмръкна Каник.

Това сведение накара шерифа да го погледна с нови очи. Над тях сякаш се спусна мембрана и Каник ясно забеляза как в умствената си картотека Гурвин го премести в секция „неблагонадежден“.

— Така ли?

Гурвин си позволи да изпука всичките си пръсти един след друг и накрая кимна тежко.

— Да се свържа ли с персонала?

— Нямат достатъчно хора. Само Маргюн е дежурна.

Той отново започна да пристъпва от крак на крак и продължи да подсмърча. Шерифът внезапно омекна.

— Халдис Хурн беше възрастна жена — опита се да го утеши той. — Старците умират. Такава е логиката на живота. Сигурно не си виждал досега мъртвец?

— Току-що видях!

Гурвин се усмихна.

— По принцип просто заспиват и не се събуждат. Например, докато седят на люлеещия се стол. Няма нищо страшно. Не е причина да будуваш нощем. Обещаваш ли да не се плашиш?

— Там горе имаше и друг човек — внезапно съобщи Каник.

— До стопанството ли?

— Ерки Юрма — прошепна момчето, сякаш изрече ругатня.

Гурвин го изгледа удивено.

— Беше се скрил зад едно дърво, точно до навеса. Но аз го видях много ясно. После се скри между дърветата.

— Ерки Юрма? Няма начин — поклати глава Гурвин. — Преместиха го в клиника за душевноболни. От няколко месеца е там.

— Значи е избягал.

— Ей сега ще проверя — решително заяви шерифът, но прехапа долната си устна. — Разговаря ли с него?