Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

— Да не сте луд!

— Ще проверя, но първо ще отида при Халдис.

Той остави сведенията за Ерки на заден план. По природа не беше суеверен, ала започна да усеща защо някои хора се поддават на подобни настроения. Ерки Юрма се промъква между дърветата, а Халдис е мъртва или най-малкото в безсъзнание. Звучеше му познато. Нищо ново под слънцето.

Внезапно му хрумна нещо:

— Защо мъкнеш този куфар? Нали не репетирате насред тъмната гора?

— Не — отвърна Каник и се разкрачи над куфара, сякаш се боеше да не му го конфискуват. — Това са просто разни неща, които разнасям навсякъде със себе си. Обичам да ходя из гората.

Шерифът го изгледа изпитателно. Внезапно момчето заприлича на кълбо от непокорство, но под него прозираше страх, сякаш нещо го бе разтърсило до мозъка на костите. Гурвин се обади в изправителния дом за проблемни деца и поиска да говори с управителката. Накратко я въведе в ситуацията.

— Халдис Хурн? Мъртва на стълбите? — Гласът й изтъня от съмнения и тревога. — Не знам дали Каник си измисля. Всички послъгват, когато им изнася, а сред увъртанията се вясва и по някоя истина. Със сигурност днес вече успя да ме преметне веднъж, защото очевидно е взел лъка, макар че му е разрешено да го използва само в присъствието на възрастен.

— Лък? — с недоумение повтори Гурвин. — Ама той носи някакъв куфар?

Шерифът хвърли поглед към момчето и към предмета между краката му.

— Именно.

Каник схвана за какво си говорят и стисна куфара още по-силно между краката си.

— Вътре има лък от фибростъкло с девет стрели. Мотае се из гората и стреля по враните.

Гласът на управителката не беше строг, а само разтревожен. Шерифът се обади и в психиатричната клиника „Пътеводителя“, където бе настанен Ерки Юрма, или по-точно трябваше да е настанен, защото Каник се оказа прав за бягството му.

Гурвин се опита да омаловажи случката. И без това слуховете за Ерки вдъхваха достатъчно ужас. Не спомена Халдис. Каник ставаше все по-неспокоен. Поглеждаше крадешком към вратата. „Какво ли се е случило — чудеше се Гурвин. — За бога, да не би да я е уцелил със стрела?“

— Халдис поне си е отишла в хубав ден — окуражително отбеляза той. — А и беше вече възрастна. Всички, които отдавна не сме в първа младост, мечтаем да си отидем така от този свят.

Каник Снелинген мълчеше. Само безмълвно поклати глава, застанал като истукан с куфара между краката. Възрастните си въобразяват, че знаят всичко, но скоро шерифът ще си промени мнението.

Караше бавно нагоре към стопанството. Отдавна, може би от година, не беше идвал тук. В гърдите му сякаш яростно се въртеше назъбен камък. Когато остана сам в колата, го заглождиха съмнения. Какво ли е видяло момчето?

Каник настоя да извърви пеш двата километра до детския дом. Маргюн обеща да го посрещне. Гурвин познаваше управителката добре: ще посрещне момчето със сок и кифлички, ще го предупреди случилото се да не се повтаря и ще го погали майчински по косата. Конското ще му се размине. Маргюн беше доста съобразителна жена и знаеше от какво имат нужда проблемните деца. Когато си тръгваше от участъка, Каник се беше поуспокоил. Поемайки към дома, по лицето му се изписа смело изражение.

Субаруто се покатери по склона със старанието на териер. По тези места всички хора караха автомобили с четири задвижващи колела, защото вършеха идеална работа при зимни условия, а и през пролетта заради многото кал. Склоновете се спускаха стръмно надолу и дори по сухия път в момента Гурвин изпитваше затруднения. Докато шофираше, мислеше за Ерки Юрма. От болницата потвърдиха, че е избягал по най-прозаичния начин: през прозореца. После явно се е насочил към тази местност, където всички го познават. И защо да не го прави, впрочем нали тук се чувства у дома си. По всичко личеше, че Каник казва истината. Като повечето хора и Гурвин изпитваше неприязън към Ерки, защото пълзяха много слухове, грозни като него. Винаги предизвикваше нещастие с появата си. Приличаше на зла прокоба, която сее страх и ужас. Едва когато го хоспитализираха, хората проявиха известно разбиране към личността му. „Бедничкият, та той е болен — оправдаваха го тогава мнозина, — най-доброто за него е да му осигурят специални грижи.“ Според слуховете той замалко не умрял от глад. Намерили го в апартамента, предоставен му от социалната служба, измършавял като военнопленник. Лежал по гръб, вторачен в тавана, докато повтарял с равен глас: „Грах, месо и сланина, грах, месо и сланина“. И така, без да спира.