Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

— Добър ден — поздрави я той и бавно се приближи. — Голяма жега, а? Искате ли нещо за пиене?

Репликата просто се изплъзна от устата му. Той се подпря на бар плота, леко изненадан от дръзкото си поведение. Вероятно се дължеше на жегата или на възрастта, която в редки моменти го потискаше. Вече бе навършил петдесет и житейският му път клонеше към мистериозен мрак.

Тя кимна и се усмихна. Той дори надникна в деколтето й. От гледката дъхът му секна: гръд, изпъваща червения плат; прави, тънки ключици, еднакви по форма под кожата. Изведнъж Сейер се смути. Жената изобщо не приличаше на онази млада полицайка. Та това беше Астри Бренинген, рецепционистката на Областния съд. Какъв идиот е само! Та Астри беше с двайсет години по-възрастна от неговата колежка и изобщо не приличаше на нея. Сигурно се е подвел заради оскъдното осветление.

— Едно кампари, ако обичате — усмихна се изкусително тя, а той бръкна в задния си джоб да извади пари, мъчейки се да не издаде смущението си.

Изобщо не очакваше да я открие тук сама, без компания. Но, за бога, какво й пречи на Астри да се поразходи из града и да седне да изпие едно питие? А на него какво му пречи да я почерпи? Та двамата можеха да се сметнат за колеги. Е, наистина досега не бяха разговаряли, но се случваше така заради натоварения му график. По принцип той винаги минаваше бързо покрай рецепцията, защото имаше да върши по-важни дела от това да пофлиртува с Астри. А и Сейер не си падаше флиртаджия. Не знаеше какво го прихваща сега.

Тя отпи дискретно от кампарито и му се усмихна някак познато. Кожата на тила му настръхна. Наложи се да се облегне на бар плота, за да не падне. Коленете му се подкосиха, сърцето му се свлече надолу и се разтуптя лудо. Ама това не е Астри Бренинген, а неговата Елисе!

По тялото му изби пот. Не проумяваше как е възможно тя да се появи така неочаквано пред очите му след всичките тези години и да се усмихне, все едно нищо не се е случило.

— Къде беше? — заекна той и избърса потното си чело с опакото на дланта си.

В същия миг видя собствената си гола ръка. Отново се олюля, щеше да припадне. Дори нямаше риза на гърба си! Намираше се в бара на Парк Хотел, гол до кръста! Отчаяно се претърколи настрани и се покри със завивката. После отвори очи. Присви ги объркано заради светлината. Кучето седеше до леглото и се взираше в него. Шест часът.

Очите на Колберг бяха големи и лъскави като полирани кестени. Той наклони подкупващо глава. Размаха оптимистично тежката си опашка. Сейер се мъчеше да се отърси от съня.

— Започнал си да побеляваш — рязко отбеляза той, вторачен в муцуната на кучето. Козината около нея бе придобила същия нюанс като косата на Сейер. — Днес ще си останеш вкъщи и ще пазиш апартамента.

Думите му прозвучаха по-строго, отколкото възнамеряваше, сякаш така искаше да прикрие смущението от съня си. Стана от леглото. Кучето изскимтя обидено и се сви на пода. Чу се глухо тупване като от падане на чувал с картофи от неголяма височина. Кучето изпрати обвинителен поглед на стопанина си. Сейер винаги се удивляваше колко сърцераздирателно гледа това животно и как изобщо това седемдесеткилограмово куче с мозък, не по-голям от кюфте, е в състояние да събуди у него подобни чувства.

Сейер се изкъпа със сведен поглед, но стоя по-дълго от обикновеното под душа, обърнал демонстративно гръб към вратата, за да подчертае кой е шефът.

Тези горещи дни не му допадаха. Предпочиташе леко облачно време, без вятър, четиринайсет-петнайсет градуса, през август или септември. Тогава вечерите и нощите са приятни, тъмни.

Тази сутрин реши да не бърза. Прочете вестника от игла до конец. На първа страница бе поместена информация за убийството във финската земя. По радиото водещата новина се оказа отново то. В близките няколко седмици Сейер ще се занимава с този случай. Изслуша интервюто с шериф Гурвин и закуси. После изведе кучето. Открехна прозореца на кухнята, свали тентите, провери дали е оставил резервен ключ под вазата на стълбището. Когато се случеше да закъснее, неговият услужлив съсед извеждаше кучето на разходка.

Докато най-сетне тръгна към работното си място, часът стана осем. Вътрешно Сейер не се бе освободил от съня. Сутринта някаква ръка хвана здраво сърцето му и го разтърси. Все още усещаше болка. Елисе я нямаше. Не, тази дума бе твърде мека. Тя изобщо не съществуваше вече. А той теглеше хомота сам-самичък вече девета година. Краката му го държаха, поддържаше се в добър външен вид, хранеше се и работеше, дори се чувстваше добре. Всъщност през повечето време нямаше от какво да се оплаче. Дали не беше твърде преувеличено? Безсилието се появяваше само за кратко, в случаи като съня тази сутрин или когато вечер слушаше сам любимата й музика, която някога споделяха. Ърта Кит. Били Холидей.