Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

И първата, и втората цветуща младост отдавна бяха отминали безвъзвратно. А и тя надебеля доста. Но за рядко срещаните души, лишени от предразсъдъци, тя представляваше приятна гледка: едра, закръглена, с високи гърди и побеляла плитка, спускаща се по гърба й като дебело въже. Лицето й беше кръгло и свежо, бузите — розови, а погледът й бе запазил живата искрица въпреки възрастта й.

Тя мина през всекидневната и кухнята и отвори вратата към двора. Вдигна лице към слънцето. Постоя на стълбите с притворени очи, облечена в карирана престилка и обута в дървени обувки. Чорапите стигаха до коленете й. Не че й беше студено. Просто според нея жените на нейната възраст не бива да демонстрират твърде много плът и въпреки че тук идваше само търговецът и то веднъж седмично, Господ Бог неотклонно следеше хорските дела. За добро или за зло, така да се каже, защото макар и да вярваше в него, се случваше да му се разгневи, а после да не го помоли за прошка. В момента Халдис наблюдаваше с удивление настъплението на глухарчетата. Целият двор беше осеян с тях. Сториха й се избуяли като плевели, замърсяващи подреденото й стопанство. Два пъти през лятото плевеше с мотика. Покосяваше растение след растение с отривисти движения. Обичаше да се труди, но от време на време се вайкаше, за да напомни на покойния си съпруг в какво затруднение я бе оставил, когато падна от трактора заради тромб с големината на оризово зърно, запушил кръвоносен съд. Въпреки всички опити на лекаря да й обясни механизмите на болестта умът й не побираше как е възможно този жилав, здрав мъж, тази канара от мускули, да се пречупи заради подобно нещо. За нея смъртта на съпруга й си остана напълно необяснима, както летенето на самолетите или фактът, че чува ясно в слушалката жалния глас на сестра си Хелга чак от Хамерфест.

Налагаше се да започне с работата, преди да е станало твърде горещо. Намери мотиката и я изнесе на двора. Заслони лице с ръка и огледа площта, за да си изготви план. Реши да започне от стълбите и да се движи ветрилообразно, покрай кладенеца, към навеса. В коридора намери кофа и гребло. Работеше по установен ритъм, копаеше упорито, с по два-три удара на растение, докато капна от умора. После, по-спокойно, започна да събира шумата, да я тъпче в кофата и да я изсипва в ямата за тор зад къщата. „От пръст сме създадени“ — помисли си тя и удари дъното на кофата, та да падне всичката шума. После продължи да копае. Широкият й задник стърчеше, вирнат към небето, и се люлееше в такт с ритъма на мотиката. Престилката на червени и зелени карета се развяваше леко под слънцето. По челото й се стичаха капки пот, а плитката през цялото време се удряше в рамото й. Обикновено я закрепяше на главата си, навита на кок като лъскава змия, чак след като си направеше сутрешния тоалет.

Обичаше звука на острата като брадва мотика, срязваща тревата. Сама я наточи. Понякога удряше камък и се тюхкаше при мисълта за острия й ръб. Плевелите падаха един по един, покосени като убити войници на бойното поле. Тя не пееше, дори не си тананикаше. От една страна, работата изискваше доста усилия, а от друга, не искаше Създателят да си помисли, че животът й е песен, защото това не отговаряше на истината. Едва когато приключи с двора, ще се измие и ще си направи закуска. Представи си как ще подреди на масата домашно приготвените хляб и сирене.

Изправи се. Над върховете на дърветата изпискаха птици. Стори й се, че чува свистене, сякаш нещо се провря през листата. После настъпи тишина. Но въпреки това тя се вторачи нататък, открадна си миг почивка и плъзна поглед над гората, където познаваше всяко дърво. Сред черните стъбла мерна нещо тъмно. Досега не го бе забелязвала. Стори й се необичайно.

Тя го фиксира с поглед и се вторачи нататък, но тъй като то не се движеше, реши, че й се е привидяло. Очите й се спряха на кладенеца. Тревата около капака му беше пораснала, избуяла. Най-добре да вземе градинарската ножица и да я подкастри. После се наведе и продължи в същия дух, но обърната с гръб към стълбището и вратата. Усещаше как слънцето я грее въпреки ранния час. Широкият й задник се напече, от вътрешната страна на бедрата й потекоха струйки пот и я загъделичкаха. Така живееше Халдис Хурн. Разрешаваше проблемите си един по един, без да се оплаква. Спадаше към хората, които не задават въпроси към Мирозданието, нито питат какъв е смисълът на живота. Не беше редно, а и тя се боеше от отговора. Продължи да копае, а задникът й да се тресе. Горе на склона, скрит зад едно дърво, я наблюдаваше Ерки.