Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

Подмина конната база. Чу как големите, тъмни животни дращят неспокойно с копита. Едно го забеляза и изпръхтя силно. Той ги погледна с крайчеца на окото си и усети непреодолим копнеж да бъде част от тях. Май никой не отива при коня с въпроса: Кой си ти? Конят носи товар, колкото може да издържи, а после му дават почивка. Болния, немощен кон го убиват с куршум в челото. Съвсем просто е. Ден за ден. Разхожда се в оградена територия с дете на гърба. Пие от стара вана. Заспива прав с провиснала глава. Прогонва с опашката си насекоми, докато удари последният му час.

Повървя известно време по пътя. Съвсем скоро хората ще изпълзят изпод завивки и чаршафи. Ще се появят от мравуняци и хралупи. Усещаше наближаващия час като трептение във въздуха. Не след дълго колите ще плъзнат по улиците. Ерки ускори крачка. Най-добре пак да навлезе навътре в гората. Макар и рядко, вдигаше глава. Треперещата гора му допадаше, радваше се на трепкащата през листата светлина и вдишваше с пълни гърди мириса на трева. Чуваше се приятният шум от стъпкани клонки и меко огъващ се под краката му пирен. В земята като забити стърчаха сиви и сухи дървета. Той отскубна папрат с корена. Вдигна я пред очите си и промърмори: Корен, стъбло и лист. Корен, стъбло и лист.

Най-сетне се измори. Надалеч забеляза било на планина, а под него — тъмна сянка. Насочи се натам и се сви на кълбо в тревата. През цялото време се ослушваше за гласа. Той жужеше равномерно, приятно като електроцентрала. В джоба си носеше бурканче с капачка на винт. „Сънят е брат на Смъртта“ — помисли си той и затвори очи.

Намираше се в подножието на плато.

Само Ерки беше в състояние да върви така — тежко, накуцвайки като простреляна сврака, но бързо. Всичко по него се развяваше свободно: дългата коса, разкопчаното яке, разкроените панталони, които от доста отдавна не бе събувал. Старият полиестер вонеше на пот и урина. Той вървеше с наклонена глава, като че ли имаше скъсано сухожилие на врата. Рядко вдигаше очи. Ходеше, забил упорито поглед в земята. Виждаше единствено как се движат собствените му крака. Сякаш вървяха от само себе си. Нямаше нужда от цел, можеше да върви часове наред, без да се измори. Крачеше упорито като пластмасова кокошка с ключ на гърба.

Беше двайсет и четири годишен, с тесни рамене, но с изненадващо широк ханш. Поради наследствена предразположеност имаше проблеми с тазобедрените стави. Затова докато вървеше, люлееше много особено хълбоци, все едно носи нещо гадно на гърба си и иска да го махне. Заради специфичната му походка мнозина го оприличаваха на вещица. Вратът му също беше по-тънък и по-дълъг от обичайното за мъж. Учудващо беше как изобщо издържа тежестта на главата му. Не че тя беше кой знае колко голяма, но съдържанието й не бе никак леко.

Ерки тежеше само шейсет килограма — ядеше съвсем малко. Трудно вземаше решение какво да избере. Хляб или корнфлейкс? Салам или хамбургер? Ябълка или банан? Как постъпват всъщност хората, когато се налага да направят житейски избор? Откъде знаят със сигурност, не са взели правилното решение?

В джоба си носеше бурканче с капачка на винт, съдържащ всичко необходимо, та краката му да се подчиняват, а мислите му да се подреждат в приемливи редици, докато се шляе нагоре-надолу по коридора на „Пътеводителя“, в автобуса, във влака или на разходка по шосето.

Когато не беше в движение, лежеше неподвижно и си почиваше.

Косата му — дълга, черна, буйна — висеше като мръсен пискюл пред лицето му. По кожата му имаше следи от пъпки. Появиха се, когато беше на тринайсет, и набъбнаха като малки вулкани. Той престана да се мие. Пъпките лъсваха след обливане с вода и сапун. Не си личаха, щом най-горният слой от кожата се покриеше с прах и мазнина. Под непокорната коса бегло се виждаше издължено, тясно лице с изпъкнали скули и тънки черни вежди. Очите, хлътнали дълбоко в орбитите, представляваха нещо уникално и най-често избягваха зрителен контакт. Но ако се случеше някой да улови погледа им, започваха да блестят с бледа светлина. Винаги гледаше събеседника си изпод вежди. Заради косата и дрехите кожата му беше бяла въпреки слънчевото лято. Панталоните му се бяха свлекли на хълбоците, придържани от кожен колан. Катарамата представляваше месингов орел, взрян в невидима плячка, например нищожния полов орган на Ерки, скрит в изпоцапаните панталони. Недостатъчно развит за мъж на неговата възраст, никога не бе влизал в жена. Никой не знаеше това, а самият Ерки изтласка от съзнанието си този болезнен факт и даде предимство на други, по-важни неща. А и орелът изглеждаше много внушително, поклащайки се в такт с хълбоците на Ерки, и вероятно би могъл да подведе хората, че инструментът му действително е като хищник.