Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

Това е историята на Ерки.

Започна, когато той напусна психиатричната клиника в три през нощта. Няма да го наричаме лудница, Ерки, и макар че ти отчасти имаш право да му даваш каквито имена си пожелаеш в личната ти вселена, все пак си длъжен да се съобразяваш с останалите и да му избереш друго наименование. Това поведение е белег на учтивост или, ако така ти харесва повече, на тактичност. Чувал ли си за подобно нещо?

Боже опази, тя говореше толкова умело, сякаш от устата й капеше олио. След думите той долови звука, идващ от гърлото й: пронизителен електрически орган.

Нарича се „Пътеводителя“, каза той тогава и се усмихна кисело. Ние в „Пътеводителя“ сме едно голямо семейство. Телефонът звъни, Пътеводителю, моля! Бихте ли взели писмата на „Пътеводителя“?

Точно така. Въпрос на навик е. Всички тук трябва да се съобразяват.

Не и аз, намусено възрази той. Мен ме вкараха насила, по пети параграф. Представлявам опасност за себе си, а вероятно и за останалите.

Той се наведе напред и прошепна в ухото й: Благодарение на моето нещастие на вас ще ви повишат заплатата.

Сестрата се разтрепери. По време на нощните дежурства се чувстваше най-слаба. Този период — между нощта и утрото — представляваше сива времева зона, когато птиците млъкваха и човек нямаше как да бъде сигурен дали някога пак ще пропеят. Можеше да се случи какво ли не, без тя да разбере. Тя леко се отпусна, обзета от внезапно безсилие. Нямаше енергия да понесе болката му, да си спомни кой е той, да се почувства отговорна за здравето му. В момента той й се стори просто отблъскващ, обсебен от самия себе си и грозен.

Ясно ми е, изсъска тя. Но все пак си тук от четири месеца и, доколкото виждам, не се оплакваш.

Тя произнесе думите си с уста, изострена като човката на кокошка. Органът изсвири писклив акорд.

И така, той избяга. Оказа се фасулска работа. Нощта беше топла, а прозорецът зееше открехнат с петнайсет сантиметра. Наистина, беше закрепен за перваза с метална скоба, но той разреши проблема, като я махна. За целта използва катарамата на колана си. Лесно разви болтовете от прогнилото дърво. Сградата беше на повече от сто години. Стаята на Ерки се намираше на първия етаж. Лек като перце, той скочи от прозореца и се приземи на ливадата.

Не мина през паркинга, а пое навътре в гората, към езерото, което наричаха Кладенеца. Нямаше никакво значение къде отива. Важното беше, че се махна от „Пътеводителя“.

Езерото беше красиво. Не се преструваше на нищо различно, просто си лежеше, а повърхността му не потрепваше. Не помръдваше, но изглеждаше открито и спокойно. Не го отблъскваше, не го примамваше. Не го засягаше. Просто съществуваше. Психиатричната клиника се намираше на един хвърлей оттук, но не се виждаше заради дърветата. Нестор го помоли да поспрат, Ерки се съгласи. Вторачи се в черния Кладенец. Веднага се сети за Турмуд, когото откриха на това място, с лице, забито във водата, с неизменните му ръкавици, а русата му коса се бе разпиляла в тъмнозеленото езеро. Не изглеждаше хубав, но той никога не е бил такъв. Беше дебел и тежък, с бледи очи, а и беше глупав. Представляваше отвратителен, тлъст като пудинг тип. Постоянно обикаляше и молеше за прошка, страхуваше се да не зарази останалите, боеше се да не им пречи, да не би някой да усети лошия му дъх. Господ вече прибра този нещастник. Сигурно сега се возеше върху облаците, а и най-сетне се бе отървал от тесните си ръкавици. Вероятно там е срещнал майка си, разположила се на съседния облак. Той обичаше майка си. При мисълта за неспокойните очи на Турмуд и русите му мигли гърлото на Ерки се сви. Той направи няколко ядосани, отривисти движения със слабото си тяло и продължи напред.

Тъмната фигура се открояваше ясно на светлозеления фон, но никой не го забеляза. Останалите спяха. Друг зае мястото на Турмуд. След самоубийството споменът за него се сведе до практичната страна на отсъствието му: свободно легло. „Какво удивително преображение наистина“ — помисли си той. Турмуд вече не беше Турмуд, а празно легло с опънати чаршафи. Заслуша се в гласа и леко кимна. После продължи да се тътри навътре в гъстата гора. Когато дежурната сестра най-сетне открехне вратата на стаята му, той вече ще е натрупал преднина от два часа по шосето. Тя няма да посмее да предаде разговора им. „Не, не съм забелязала нищо необичайно, той се държеше както обикновено.“ Слънцето вече се бе изкачило на небето и сигурно огряваше лицето й през прозореца на кабинета, където провеждаха сутрешното си съвещание. Думите горяха в гърлото му като киселина.