Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

— Здрасти, човече!

Млад мъж с червеникавокафяви къдрици се взираше в него през прозореца на колата. Да отговори ли? Мъжът беше възрастен — почти, във всеки случай.

— Здрасти — отговори тихо и сякаш без интерес, за да покаже, че няма време. Сигурно щяха да питат за пътя. Той продължаваше да върви, а колата го следваше.

— Дявол го взел, много хубаво яке имаш.

Мъжът кимна с възхищение.

— „Найк“, а! Баща ти явно има пари?

— От дядо ми е — промърмори момчето.

— Ако беше няколко номера по-голямо, щях да ти го гепя — ухили се той, — но това ще ми е леко малко.

Момчето не отговори, но яростно се съсредоточи върху върховете на обувките си.

— Само те будалкам — продължи мъжът. — Исках да те питам за пътя. До залата за боулинг.

Момчето се осмели да вдигне поглед.

— Ами, тя е ей там. Виждаш табелата оттук — информира го той.

— Да. Будалкам те, както казах.

Засмя се тихо и подкупващо и провря цялата си глава през прозореца.

— Да те откараме ли до вкъщи?

Момчето разпалено поклати глава. Малко по-напред забеляза врата.

— Живея ей там — излъга то.

— Аха, наистина ли?

Мъжът буйно се разсмя.

— Как се казваш?

Не отговори. Достатъчно често си бе казвал името, за да знае каква ще е реакцията.

— Тайна ли е?

— Не — промърмори.

— Ами, кажи тогава, бе момче!

— Матеус — прошепна.

Настана пълна тишина. Двамата в колата се спогледаха.

— Дяволите го взели — изкрещя той. — Това е супер яко, казвам ти. Матеус значи. Евангелието 2 2 Името отговаря на българското Матей. — Бел.прев. и тем подобни!

Млясна с език.

— Откъде идваш?

Погледна окуражително към черните къдрици и кафявите бузи. За кратък миг в очите му блесна копнеж, за чието съществуване момчето нямаше как да знае.

— Точно ей там — посочи то.

— Не, имам предвид от коя част на света. Ти си осиновен, нали?

— Какво ти пука, Андреас — простена Зип. — Остави го на мира.

— Сомалия — отговори момчето.

— Защо не са ти дали норвежко име както на другите осиновени? Не че ми е дотрябвало — той метна глава. — Не ми е по-приятно, когато виждам негри и китайци, които се казват Петер или Коре. Мамка му, не се издържа.

Засмя се силно и показа ред остри, бели зъби.

Матеус нацупи устни. Казваше се Матеус и в деня, когато тези, които днес наричаше свои майка и баща го намериха. В едно сиропиталище в Могадишу. Не пожелаха да сменят името му. Понякога му се искаше да го бяха направили. Сега само се взираше в портата там, отпред. Стисна плика с бонбони в кафявото си юмруче и хвърли поглед вътре в колата. После зави и направи няколко крачки по чакълената пътека към чуждата къща, където, естествено, не живееше. Забеляза стойка с кофи за боклук. Шмугна се зад тях и клекна. От боклука миришеше тежко, на загнило. Колата даде газ и изчезна. Когато реши, че трябва да са се отдалечили достатъчно, за да не го видят, се измъкна иззад кофите и продължи. Вървеше по-бързо от преди. Сърцето му досега биеше тежко, но вече се успокои. Случката го остави с топка в стомаха — слабо предчувствие за онова, което го чакаше в бъдеще. По улицата се зададе кола. За един див миг си помисли, че са обърнали и се връщат. Разбрали са, че не живее там, и сега идваха да го пипнат! Чуваше как колата се приближава и сърцето му отново заби по-бързо. Колата спря от другата страна на улицата.

— Аха, Матеус? Пак ли излизаш? Ужасно много скиташ, човече!

Матеус се затича. Мъжете се засмяха и форсираха мотора; колата изчезна към центъра. В шест и седемнайсет минути той отвори вратата на дома си.

Зип и Андреас живееха със заблудата, че се познават един другиго. В действителност ставаше дума за познаване на малки, незначителни неща — какво харесват или не харесват и по нещо за това как я кара другият. Пък и двамата бяха прекалено обсебени от самите себе си, за да търсят нови черти у другия. Зип знаеше, че Андреас предпочита бирата със синя капачка, Doors, яде наденичките без горчица и че никое момиче не е достатъчно добро за него. Това, последното, не го разбираше. Повечето от тях го гледаха с ококорени очи. „Андреас е прекалено красив“, мислеше си той. Това го правеше ленив и бездеен характер, което понякога провокираше Зип. Около Андреас витаеше нещо непоклатимо, недосегаемо и мудно; човек изпитваше желание да удря или да подложи крак, за да го види излязъл от равновесие. Ако това изобщо бе възможно. Освен това той знаеше къде живее и работи Андреас. Беше ходил и на работното му място и „Cash & Carry“. Прекарваше деня сред кутии с боя, ножове за хляб и тефлонови тигани. Беше женско място. Той беше единственото момче, което работи там.