Карин Фоссум - Дяволът държи свещта

Споменът е толкова истински, че усещам как ръбът на роклята ми ме гъделичка над коляното. Стоя в жълто-зелената светлина и усещам колко съм сама. Никой не ме поздравява. Аз съм най-малката. Не се занимавам с нищо важно. Не искам да кажа, че би трябвало баща ми да зареже всичко, да ме вдигне и да ме подхвърли във въздуха; бях прекалено тежка за него. Той страдаше от ревматизъм, а аз бях едра и закръглена, с костна структура като на кон. Така казваше мама. Като кон. Та нали това беше просто Ирма. Нищо, за което да вдигаме шум. Незабележимото помръдване на главите им, в случай че е нещо важно, а после следва откритието, че е просто Ирма. Ние бяхме тук първи, казваха те.

Безразличието им ме остави без въздух. Същото почувствах, когато убедих мама да ми разкаже за раждането ми. Тя сви рамене, но все пак призна, че било посред нощ, а времето било ужасно. Буря с гръмотевици. Ликувах при мисълта, че съм се появила на тоя свят с гръм и трясък. Но тогава тя добави със сух смях, че всичко свършило за няколко минути. Плъзна се навън като котенце, каза. Хубавото чувство си отиде. Все още чаках с вдървени крака, забити в пода. Въпреки всичко бях излязла навън за малко. Всичко можеше да се случи. Та не живеехме ли до морето? Чуждестранни кораби акостираха на равни интервали. Улиците гъмжаха от матроси, които се зазяпваха по всичко над десет години. Е, аз бях на шест, но бях силна като кон, нали току-що го споменах. Или пък можеше да съм размазана на асфалта при „Гартнерхален“, където обикновено играехме на плоския покрив. След време там пазеха три немски овчарки, но преди това играехме ние и нищо не пречеше да съм паднала през ръба. Или да лежа, смачкана под гумите на някое ремарке. Понякога имат двайсет колела и дори моите кости нямаше да издържат. Но те никога не се безпокоиха. Не и за подобни неща. За други — да. Ако се появях с ябълка — дали някой ми я е дал, нали не съм я откраднала? Не? Тогава трябва да съм благодарила учтиво? А не са ли изпратили поздрави вкъщи на мама и татко?

Мозъкът ми работеше трескаво да си намери задача. За да успея да се влея незабелязано в малката затворена общност, която смятах, че представляваха. Е, не ме отхвърляха, но не ме и канеха. Ще ви кажа едно: Тези четирима души имаха обща аура: силна и осезаема, червено-кафява на цвят и почти не трептеше, както се случва при други. Беше ги обвила плътно като обръч на бъчва. А аз стоях отвън, обгърната от безцветна мъгла. А решението беше да върша нещо! Който прави нещо, не може да бъде поставен под съмнение. Не се сещах за нищо, нямах домашни, защото това се случи, преди да тръгна на училище. Затова стоях и зяпах — сварената скумрия, разпръснатите книги, татко, който работеше тихо и внимателно. Ако можех да получа парченце от белия маджун! Да го въртя между пръстите си.

За една смайваща секунда ме осени нещо, струва ми се, важно. Важно, за да обясня на себе си и на вас, които четете, как случи това. Това е Андреас. Изведнъж разбрах целия могъщ ред, установен в кухнята. В тишината, в заетите ръце, в затворените лица. Ред, в който трябваше да се впиша и да го следвам до най-малката точка. Все още стоях в тишината на кухнята, усещайки как редът пада отгоре ми като капан от тавана. И ме удари със стихийна сила. Вътре в реда бях недосегаема! Вътре в тези ясни рамки за послушание и прилично поведение никой не можеше да ме пипне. В понятието „вътре“ влизаше възможността да общуваш с хората без погледи накриво, без да обиждаш никого и същевременно да се радваш на спокойствие, защото си като другите. Мислиш като другите. Но вътре в себе си видях улица с високи стени, наложена ми насилствено. Това щеше да бъде моят живот. Обзе ме силна тъга. Дотогава, предполагам, бях вярвала в Свободата. Както всички деца — те вярват, че всичко е възможно. Но аз направих избор, въпреки че бях малка и сигурно не разбирах всичко. Следвах някакъв древен инстинкт за оцеляване. Не исках да съм сама, по-скоро щях да бъда като тях и щях да спазвам правилата. Но в онзи момент нещо поддаде, аз олекнах, а то изтече и изчезна завинаги. Затова си спомням този момент така добре. Там, в кухнята, в зелената светлина, на шест години, аз изгубих своята свобода.

Вижте това тихо, възпитано дете. На снимки от Коледа и рождени дни седя в скута на мама и гледам в обектива с кротка усмивка. Сега имам челюст от желязо, която изпраща болки нагоре към слепоочията ми. Как се стигна дотук? Със сигурност причините са много и различни, а някои неща се дължат на чиста случайност, например че пътищата ни се пресякоха точно през онази нощ. Но какво да кажа за самото престъпление? Самият импулс — откъде идва той? Кога ще се случи убийството? Там и тогава? В такъв случай ще подели вината си с обстоятелствата. Той просто застана на пътя ми и беше такъв, какъвто беше. Защото с него аз вече не бях Ирма, а Ирма и Андреас. И това беше различно от Ирма и Ингемар. Или Ирма и Руни. Знаете — химия. Всеки път се получава нова формула. Ирма и Андреас се погубиха един другиго. Или не е така? Нима то израства през годините? Нима престъплението дреме някъде в персоналния код на тялото? Нима убийството е краят на дълъг и неизбежен процес? Налага ми се да гледам живота си в светлината на ужасяващото нещо, което се случи, както и да гледам на него в светлината на онова, което е било животът ми. Така ще направят и всички край мен. Оглеждаш се назад за нещо, което би обяснило онази част от цялото, която подлежи на обяснение. Останалото остава да се носи в сивата зона от догадки.