Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

В памет на Иън Флеминг

Посвещавам тази книга

и на моя съученик Фали Вейкил,

който пръв ме запозна с Бонд.

Тази вечер в Париж валеше. По сивите покриви на сградите край Големите булеварди и по малките мансарди на Латинския квартал барабанеше неспирен дъжд. Портиерите пред „Крийон“ и „Джордж V“ надуваха свирките си, за да викат таксита от мрака, след което притичваха, разперили чадъри над увитите в кожи гости, докато те се качваха в колите. Огромното открито пространство на Плас дьо ла Конкорд лъщеше в черно и сребристо под проливния дъжд.

В квартала Сарсел, в самата периферия на северните предградия, Юсуф Хашим се бе скрил на супата под издадената тераса на сградата. Въпреки претенциозното си название „терасата“ нямаше нищо общо с терасите на Версай — дълга бетонна плоча, подпряна върху неугледни бетонни трегери, от която евтини врати с множество ключалки и резета водеха към занемарени тристайни апартаменти. Гледаше към особено шумен участък от натовареното шосе Ен1 на Париж и беше част от осемнайсететажен жилищен блок. Наречен от архитекта си с претенциозното название „Арк-ан-Сиел“ — „Дъга“, блокът всяваше боязън дори у обитателите на този обвеян в лоша слава квартал.

След шест години война с французите в Алжир Юсуф Хашим най-после беше скъсал с миналото си и си беше плюл на петите. Озовал се в Париж, той си бе намерил скромно жилище в „Арк-ан-Сиел“, където не след дълго бе приютил и тримата си братя. Хората от квартала казваха, че само човек, който се е родил и израсъл в тази мрачна кула, може да ходи без страх по въздушните й тротоари, без да се озърта през рамо на всяка крачка, но Хашим не се боеше от никого и от нищо. Той бе извършил първото си убийство едва шестнайсетгодишен, като поддръжник на Алжирското националистическо движение — беше хвърлил запалителна бомба в пощенски клон. Никой от хората, с които го бе срещала съдбата в Северна Африка или в Париж — не придаваше особена стойност на човешкия живот. В състезанието винаги печелеше по-силният, а по сила и издръжливост Хашим не се даваше никому.

Той излезе на дъжда, и метна бърз поглед напред-назад под светлината на натриевата улична лампа. Лицето му беше сиво-кафеникаво и сипаничаво, с гърбав месест нос, щръкнал между черните вежди и бдителните очи. Хашим потупа с длан задния джоб на дочените си панталони, където се намираха двайсет и пет хиляди нови франка, пъхнати в найлонов плик. Това беше най-голямата сума, която той бе виждал накуп през живота си, и дори човек с неговия опит имаше основание да бъде предпазлив.

Той се върна в сянката на терасата и за пети или шести път погледна часовника си. Не знаеше кого да очаква, понеже човекът всеки път беше различен. Това бе част от гениалния замисъл — възможността за прекъсване на връзката на всеки етап, подхранвана от неизчерпаемия приток на нови желаещи. Хашим полагаше усилия да бъде не по-малко предпазлив при предаването на стоката по-нататък. Настояваше всеки път срещите да стават на ново място и с нови хора, но това невинаги беше възможно. Предпазните мерки струваха пари и макар че клиентите на Хашим бяха готови на всичко, те знаеха каква е уличната цена на предлагания продукт. Никой по веригата не реализираше достатъчно голяма печалба, за да си позволи да действа в абсолютна безопасност — разбира се, с изключение на някакъв неизвестен, всесилен върховен бос на хиляди километри от вонящото стълбище, в което вече бе заел позиция Хашим.

Той вдигна до устата си син пакет „Голоаз“, стисна с устни единствената цигара и я издърпа навън. В момента, когато щракна евтината си пластмасова запалка, от мрака се чу глас. Хашим отстъпи рязко назад в сянката, ядосан на себе си, че се е оставил да видят лицето му. Ръката му се плъзна към страничния джоб на панталона и напипа през плата очертанията на ножа, с който не се бе разделял още от детството си в градските гета на Алжир.

В светлината на натриевата лампа се появи ниска фигура на мъж, загърнат във войнишки шинел. Шапката на главата му наподобяваше фуражките на Чуждестранния легион; беше нахлупена ниско и от края й капеше вода. Лицето не се виждаше. Мъжът заговори на английски — тихо, с дрезгав глас.

— „В полята на Фландрия — каза той — цъфтят макове.“

Хашим пое дъх и отвърна също на английски с втория стих от поемата, който бе наизустил, без да разбира значението на думите: